Автопортрет на художника
В края на XIX и началото на XX век Европа преживява своя „бел епок“, прекрасните времена, в които изкуството окончателно излиза от аристократичните салони и казионните галерии и все повече се вдъхновява от улиците, пристанищата, лицата на обикновените хора и бита наоколо. В това време изгрява звездата на Никола Петров.
Роден е във Видин на 20 август 1881 г., в семейството на Петър и Спаса Воднянски. Произходът на семейството е дунавски – бащата е бедно момче от с. Воднянци, Ломско. Видин го привличал с големите си пазари, магазини и пристанището и сигурно желанието да вижда движение и оживление, да е близо до европейската цивилизация, се предава и на малкия Никола. Семейството има вече три дъщери, живее в собствена малка къщичка и се препитава от дребната търговия на бащата. По-късно влошеното положение на малките предприемачи, дълговете и неотстъпчивостта на кредиторите ще принуди семейството да се премести в крайната, кална и бедна махала на Видин. И това няма как да не оставя следи в душата на чувствителния Никола.
„Покрай бедните къщурки, сутрин и вечер пастирите изкарвали на паша животните си – говеда, крави, биволи, овце и кози, които, при дъждовно време, превръщали земления път в разорана „картофена нива“! Тази нерадостна гледка, по-късно ще вдъхнови Никола Петров да нарисува картината си „Чарда“. Приведените клони на върбите и храстите над застоялата блатна вода и непрестанният хор на жабите ще станат сюжет на художника за картината му „Дунавско блато“, разказва Йоцо Йоцов в книгата си „Градът на завоя“.
Заради бедността Никола напуска гимназия и започва работа като писар, но все пак семейството му пазело надежда да го види изучен и „уреден“ на добра работа. Така през септември 1898 г., едва навършил пълнолетие, Никола отпътува за София. Трябвало да се изучи във Военното училище, където на всички са осигурени от държавата храна, квартира, облекло, учебни пособия. Представяме си едва 18-годишния Никола, пътуващ към ясно очертаното му бъдеще, към сигурността и казармения ред на военната професия… И не е чудно, че едва пристигнал в столицата, той решава да промени съдбата си. Точно тогава се откривало новото Рисувално училище и се събирал първия му випуск. Така видинлията се озовал в учебните зали на бъдещата Национална Художествена академия, учейки се от Ярослав Вешин и Иван Мърквичка.
Във Видин родителите му горчиво преглътнали промяната от сигурната военна професия, но затаили утехата, че момчето им може да е талантливо и покрай рисуването да изкара пари за „пайтон и да стане пайтонджия“ (бележка от Михалчева И,“Никола Петров – живот и творчество“; Алманах, Видин, 2006 г.). В онези години на хората на изкуството се гледало като на бедняци, това не бил занаят, с който да се издържаш, за разлика от файтонджийството – доходоносна и престижна работа.
Заживял в крайния тогава квартал „Подуене“, по-скоро село, отколкото част от столичния град. Никола рисувал постоянно, с голяма страст – къщи, дворчета, улици, хора… Бедният художник от Видин изобразил градската култура на София така, както никой друг преди него – оставил ни е знаковите картини на Народния театър, Лъвов мост, храмове и улици с аристократичен финес. Разказват, че по негов адрес Владимир Димитров-Майстора възкликнал:
„Според мен Никола Петров е най-даровитият и единствено роден за художник българин.“
През 1903 г. изглежда, че талантът му е добре забелязан – Министерство на просветата го изпраща в Рим като български представител на Международната изложба, а две години по-късно – в Лиеж, за Всемирното изложение, заедно с други студенти от Рисувалното училище. В промеждутъка между двете пътувания Никола Петров представя картината си „Военното училище“ на първата Южнославянска изложба, организирана от новоучреденото дружество „Лада“ на балкански художници. Никола е в Лиеж за три месеца, подготвя българския павилион и обикаля галериите, попивайки европейско изкуство. Видинчанинът излага свои картини, приети повече от ласково от критиката. В краткия си житейски и творчески път Никола Петров участва в изложби в Лондон, Загреб, Мюнхен. Знакова е изложбата в „Глас-палас“ в германския град, за съжаление описите и картините от нея са унищожени от бомбардировките в София по време на Втората световна война. Съдбата на много картини на Никола е неизвестна, някои вероятно са изгорели при съюзническите бомбардировки, други потъват в частни домове и колекции и много се губят в неспокойния вихър на 30-те и 40-те години.
Паметникът на Цар Освободител, рисуван от Никола Петров
През 1910 г. картините на Никола Петров са отличени на голяма изложба във Венеция, а в следващата година неговата творба „Лъвов мост“ е откупена от Музея за модерни изкуства в Рим. След Венеция художникът прекарва лятото в Трънско, заедно с приятеля си Стоян Чилингиров. Там се жени за Васка Драганова, шивачка, бедна също колкото него. Рисува и красотата на Трънския край и ждрелото на р. Ерма, илюстрира „На острова на блажените“ на Пенчо Славейков. През 1911 г., след големите му успехи в Италия, Никола Петров трябва да се бори с личната си трагедия – започва дългото му мъчително боледуване.
Прекарва времето си в София, Видин, с. Буковец, в Родопите, лекува се и в санаториум в Троянския Балкан. Туберкулозата, бичът на бедността, се настанява трайно в тялото му и отслабва организма му. В опитите си да се излекува Никола Петров не спира и да рисува – „Лозята край Видин“ (в неизвестност), „Рекичка из камънаци“, „Кончета“, „Пейка“ („Поглед към Троянския балкан“), „Пожънати ниви“ („Лято“), „Мостче“, „Рекичка край село, „Покрай Дунава“…
Настъпват тежките години на Първата световна война, а болестта се влошава. Приятелите-художници и поети организират дарителска кампания за смъртно болния художник. Покрай „важните“ си държавни дела депутатите в Народното събрание така и не намират време за него. В бедната обстановка на малката му квартира са само жена му и най-близките му приятели. През 1916 г. е включен в Международната изложба в Берлин с картините „Пещерски ливади“ и „Чепеларе“. На 10 декември 1917 г. Никола Петров умира в пълна нищета, заобиколен от картините си. За погребението му Софийската община отпуска 150 лв.
И до днес не са много хората, на които името на големия художник им говори нещо. Импресионист, предводител на модерните течения в българското изкуство, признат от най-големите европейски галерии, художникът, който ни оставя безценно богатство, е почти забравен.
Проф. Димитър Аврамов (1925-2008 г.) пише за него във в. „Култура“:
„… И в последното запазено писмо (9 януари 1916): Аз прекарвам почти всичкото време в почивка и лежане….
Всъщност ние днес знаем, че тази „почивка” е била бавна, мъчителна агония. Прикован месеци наред на легло, болният гаснел в една от последните паянтови къщурки на Подуяне – художникът, който пръв изобрази столицата ни като „модерен” град, измъчван от болестта, от безсилието си, от апатията на околните, от коравосърдечието на кредиторите и от меркантилната заинтересованост на т. нар. меценати, изоставен дори от приятелите си, които при много редките си посещения, благоразумно са разговаряли с него „от дистанция” – през приземния прозорец. Никола Танев е описал едно такова посещение.
Отидохме в жилището на Петров в Подуяне. Намерихме го в отчаяно положение, отслабнал, изнемощял, вече не го приемали в санаториума, защото нямал с какво да плати. Наоколо личеше голямата оскъдица, почти мизерия. Жена му не знаеше как да свържат двата края, да шие и да гледа болния, а долу на пода играеше с една парцалена кукла момиченцето му. Наоколо картините му без рамки бяха наредени така, че да може от леглото си да ги гледа. Жена му казваше, че искал постоянно да ги сменява, за да може да ги гледа и да вижда това, което не е постигнал. Нашето посещение го зарадва много. Може би той мислеше, че му носим някоя отпусната държавна сума, но за жалост му занесохме само малко плодове, малко други неща, а скромната сума, която бяхме събрали помежду си, предадохме на жена му. Беше тъжно да гледаш как този голям художник си отива бавно, изоставен от всички – в пълна мизерия.“
От 1976 г. Художествената галерия във Видин носи името на Никола Петров.
Текстът е написан по източници:www.vidin-online.com, kultura.bg и „Градът на завоя“ – Йоцо Йоцов, изд. „Витоника-Ванко Иванов“, 2008 г.
Художествена галерия „Никола Петров“ във Видин | снимка: Весела Николаева