Рисунка портрет на Михалаки Георгиев
Една от личностите, с които се гордее видинският край е Михалаки Георгиев – роден на 11 август 1852 година. Учи земеделие в Чехия, след което работи като учител във Видин. След Освобождението е назначен за управител на видинската митница, работи и като ревизор на митниците в България, служител в Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията и в Министерството на финансите, дипломатически представител във Виена и Белград. През 1892 г. е организатор и директор на първото българско земеделско и промишлено изложение в Пловдив, в което проявява завидни организаторски способности. Построен е специален водопровод, който да осигури достатъчно вода за чешмите, водоскоците и за едно езеро с площ от 6000 кв. м., по което посетителите да се разхождат с параход. На 15 август 1892 г. изложението е официално открито. Представени са образци на „домашното изкуство” като шевици, костюми и килими. Изградена е и електрическа инсталация. Драматическата трупа „Сълза и смях” изнася представления. По негова идея за изложението е докаран и балон от чужбина, предизвикал голям интерес, като някои дори се престрашили да полетят с него. Пак по негова идея е организирана и първата българска държавна лотария, с приходите от която е финансирано изложението.
Първото издигане с балон в България, 1892 г. / снимка: bulgarianhistory.org
Инициатор и организатор на първата българска държавна лотария, неговият подпис стои върху всичките 300 000 билета.
След 1900 г. е писател, публицист и редактор на вестник „Балканска трибуна“, редовен член на БКД. Създава и редактира едно от първите земеделски списания – „Домакин“. Съставя първия български учебник по ботаника за средни училища. Отпечатва я в Белград през 1881 г.
Михалаки Георгиев като млад
Михалаки Георгиев остава в историята на нашата литература като талантлив публицист и самобитен писател. Той е близък приятел на Иван Вазов и на проф. Иван Шишманов, които се запознават в неговия дом. За Михалаки Георгиев Вазов пише: „С две ценности, скъпи и редки, се отличават разказите на М. Георгиев: правдивото възпроизвеждане на живота и хумора“.
Днес произведенията на този талантлив видински писател вече не се изучават в училище. Във Видин името му носи регионалната библиотека, на него е наречено и родното му село Фусовица, сега част от Синаговци. Той е сред представителите на новобългарската литература, които се формират като творци през Възраждането, но се разгръщат напълно след Освобождението. Първоначално публикува отделни материали в списанията „Читалище“, „Право“, „Ступан“. Те са предимно на икономическа тематика.
От 1890 г. се включва пълноценно в следосвобожденската ни белетристика с теми из живота на българското село. Пише разкази, очерци и хуморески. Творчеството му, макар самобитно и специфично, е неразделна част от критико-реалистичната линия в нашата литература от този период в лицето на Иван Вазов, Тодор Влайков, Алеко Константинов и др. Той е най-изявеният представител на течението постфолклоризъм. Терминът обозначава интерес към просторечието; индивидуалния изказ с неговите особености. В творчеството си автора често противопоставя балканско – селската патриархална вселена и европейската градска цивилизация. Освен това въвежда живия народен говор. Пословичен е хуморът в множество от разказите му
Михалаки Георгиев на зряла възраст
По-известни произведения са: „Така се лъже човек. Хумореска“ (1899), „От късмета е всичко на тоя свят“ (1904), „Три срещи. Спомени от миналото“ (1899) – пълни с хумор и сарказъм, „Бирникът дошел – драматизация“ (1905), „Тахир Беговица“ (1910) и др. Създава цяла галерия от образи на обикновени хора. Езикът на творбите му е колоритен, изпъстрен с диалектизми, турцизми, пословици и поговорки.
Ето кратък откъс от негова творба, която звучи актуално и за днешната наша действителност:
„Много мъчнотии, много горчивини представляваше животът на българския учител в турско време, но, не зная как, всичките тия мъчнотии, всичките тези горчивини се забравяха, губеха се, разпръскваха се като мъгла пред вятър в сравнение с благодатния труд, с идеалния полет, със самодоволството, че вършиш, че създаваш, че градиш темели на онази сграда, на която никой не споменаваше името, но всякой си я въобразяваше: въздигната високо-високо, под лъчите на онова хубаво балканско слънце, което на всяка своя заря ще носи думите: Народе — бъди щастлив!… Сякаш че беше съвсем друг въздухът в тая България, въздух, като че пропит с особен ефир, който разпалваше кръвта и подбуждаше и по-друга енергия, и по-друга воля, и самопожертвувание, и полет, и идеали, и жизненост!… Вярвайте ме, че като гледам днешния свят, като гледам вчерашни деца с по три пръста бръчки на челото, юноши с надвесени вежди, бледни, прилепнали страни, стиснати зъби и закървавен поглед; момите, жените, па и старите баби потънали в пудри и дантели, с поглед хладен, престорено вежлив, меланхоличен, а пък мъжете един другиго как поздравяват с по една злобна усмивка, която е станала едно типично, като вродено, изражение — дохожда ми да си кажа: ако е такъв животът, който живее един свободен народ, ако всичката мъка беше да се обърнем на такива чудовища, то напусто му такава свобода!… Рози садихме, а само тръньето им поникна!…“
Източници: bulgarianhistory.org, oldvidin