Начало История Спомени от Кале махла – II част

Спомени от Кале махла – II част

от Mariana Gomileva
1455 преглеждания
Спомени от Кале махла - II част

… „Спомени от Кале махла“ е текст, написан от доц. Атанас Стригачев специално за „Белоградчишки ежедневен илюстрован лист“ на проф. Борислав Тошев. Първата част може да видите тук: http://bit.ly/2lLODw0 Снимките също са от „Белоградчишки лист“ „Срещу джамията беше старата еркерна къща на чичо Симо. Над широко отворената врата висеше голяма желязна табелка „Симеон Дуйчев – машинен шлосер“. Така скромно пишеше, но той можеше да поправя всичко – от часовник до автомобил. Най-често се налагаше да оправя шини на каруци и файтони или да залепва някоя пробита тенджера. Около него винаги се навъртаха хора да гледат, или просто на приказка. Аз го мислех, че той е Майстор Франц от „Ян Бибиян на луната“. Чичо Симо живееше сам, жена му отдавна била починала, и казваше, че много тежко било сам да живее човек. Един ден той ме заведе при касапите, купи далаци, напълни ги с лук, изпържи ги на примуса и ме сложи да ям заедно с него за компания. Без компания не било приятно да яде човек. Неговите синове били вече големи и учели в университета. Единият станал математик и асистент и ми обясни, че това е нещо като помощник на професора, когато изпитват студентите, а другият учел история, науката за миналите времена. Чичо Симо никога не казваше, че му преча, а само да почакам малко, докато намери в неговите кутийки точно тая бурмичка, която му трябвала. Той беше твърд човек, ядосваше се на „тия негодяи, мръсни управници“ и говореше каквото мислеше. Затова го изселили в Делиормана и там от мъка починал. Съобщили ли са служебно на синовете му да дойдат на погребението, или като достоен човек е бил служебно захвърлен? Съжалявах за него, въпреки че „тая пуста политика“ ни раздели. Той с едните, аз с другите. След време обаче синът му Иван Дуйчев се пригодил в института на правителствената принцеса, а после станал академик като най-учен. Градината на чичо Симо беше пълна с овощни дървета, а ограда нямаше за радост на махленските деца. Можехме да берем колкото искаме. От нея нашия двор делеше тясна уличка и мен често ме прибираха от там. На ъгъла беше къщата на стария учител Атанас Марков, чичо Фанаско. Когато бил студент заедно с други такива непокорници и него изключили от университета за викане и свиркане по цар Фердинанд, обаче и след това той продължавал да бъде социалист. Беше много начетен и умен човек, но когато комунистите дошли на власт, не станал член на комунистическата партия. Казал, че „с тия нямам нищо общо“, но от идеите не се отказал. Говорел, че без социалисти не може, защото социализмът бил идеал, а за обществото идеалите били особено важни както звездите. Звездите не топлят, но ни показват посоката накъде да вървим. Чичо Фанаско ми беше разрешил да взимам книги от неговата библиотека в коридора, казваше да чета колкото искам. И той нямаше жена, бил болен туберкулоза и цял живот от не се решавал да се ожени. Така изкарал до осемдесет и пет години. Срещу къщата на чичо Фанаско беше двора на баба Дина и дедо Влашо и неговият палаш (куче, бел. ред.) винаги лаеше от нетърпение, че вързан не може да гони зайците. От западната страна на нашия двор беше къщата на Йосиф Кенерлиджи и леля Ката. Дошъл от Англия като техник на мината „Зелени град“, която е зад Калето, но се объркал светът от войни, и той останал тук да живее. Поергенувал до четирийсет години и после се оженил, защото му трябвала жена за къщата, трябвало „кой да ми пере, кой да ми готви!“ Всички го считаха за разумен човек. Единственият му недостатък беше, че когато искал да каже българска работа казвал „шашав работа“ вместо да каже „шашава работа“, но хората не му сe подиграваха, а с уважение го наричаха „Кенерджията“. За него още разказваха как помогнал да се реши едно дело в съда в полза на беден човек като казал, че обвиненият има кобила, а не кон. Съдията бил опитен човек и разбрал разликата. Нашият град е малък и почти всички се знаят, та е лесно да се разбере кой какъв е. Най-умен е Кенерлиджи, защото с политика не се занимава. Може би се интересува, но не показва това. Изправяше се до тарабата и високо викаше. Така случайно го чух да казва, че уж Марков и Дуйчев били учени хора, но „били безполезни мечтатели, защото искали да променят, ако може и целия свят, но така оставали най-глупавите да ни управляват“. Кенерлиджи се оженил за леля Ката Сръбкинята, а тя не е от Сърбия, както и за Бугарина не се съмняват, че си е чист българин, но така му викат. Такива са ни прякорите и никой не се обижда. По-нагоре беше ковачницата на Бугарина, а там беше интересно също както в работилницата на чичо Симо. Винаги имаше много хора да гледат какво прави. С духалото разпалваше огъня да се нажежи желязото до червено и после с чука почваше да го кове. Можеше да изкове всичко, но най-много правеше мотики да си прекопават хората лозята. Нашата земя е розова и песъчлива от скалите, копаело се лесно, но лозето си искало мотика няколко пъти.

Улицата към Калето

Улицата към Калето

Ние живеехме в теткината къща, и тетка ми беше като втора майка и много ме обичаше и аз нея. Нейните деца ми бяха братя. Дворът беше голям и само една тараба ни делеше от двора на Кенерлиджи. Там растеше много високо стара липа, голям стар орех и кайсия, която почти не раждаше. Лимонът се изнасяше с качето в двора през лятото, а зиме го внасяха в широкия коридор на топло, за да не измръзне, като че ли знае че му е студено. Имаше лехи с лук и чесън и избуял хрян както във всички дворове. Растяха разни цветя – парички, фунийки, шибои и мушкато. А ружите така като че извираха от земята и цъфтяха на всяка крачка. От слънчогледово стъбло си правех кон и го яхвах. Пътеките бяха постлани с кръгли неголеми и малки розови и тъмночервени камъни като тия, които се намираха вградени в скалите. Портата беше покрита с тенекиен покрив, за да се скриеш при дъжд. Капките биеха по покрива и не ти се искаше да спира да вали. Къщата на тетка ми беше стара, но модерна за времето си, строена от далматински майстори много отдавна, в средата на деветнайсетия век. Чичо Фанаско ми казваше, че тогава е бил убит Лермонтов. На два етажа, но без еркер, с широк коридор на всеки етаж и големи стаи от двете страни на коридора. В нашите коридори дъските бяха така се изкривили от годините и скърцаха, като че се оплакват, че ги настъпваш. Прагът за кухнята беше толкова висок, че го преминавах „на кон“. Сега вече го минавам като възрастен без да го качвам. В кухнята гореше печката, и тетка ми ме сгушваше преди да си пия млякото от моята чашка. На моята чашка имаше едно момче, но вече по-голямо от мен и то водеше кравичка да пасе. До втория етаж се излизаше по вътрешна дървена стълба с площадка и чупка по средата. Купена била от мъжа на тетка ми вуйчо Петър, когото не съм виждал, защото бил отдавна умрял. Бил добър и доверчив човек и ставал поръчител на приятели, а те после го излъгали. В теткината стая креватът беше много широк, и тя там ме приспиваше. На широката старовремска табла беше нарисувана Жана Д’Арк с извадена сабя…Водеше като мъж полковете в бой…Сутрин ме събуждаше войнишката тръба, войниците в казармите трябваше да стават рано да чистят оръжието и запасват патроните, исках да съм и аз войник, но ми се доспиваше и пак заспивах… Срещу ковачницата на Бугарина отляво беше къщата на чичо Салим. С него станала страшна история. В тъмна и мъглива зимна вечер потропала на прозореца му „Черната ръка“ и поискала един милион лева! Сигурно вкъщи не е имал толкова, а и да ги е имал, не би ги дал. Той е стар ловджия и добър стрелец. С двете цеви на пушката свалял два заека и втория давал на приятел. Черната ръка му поръчала да приготви парите за след някое време. Обаче той вместо да приготви парите се оплакал в милицията, а там началникът му дал револвер и казал да се брани сам. Когато Черната ръка се явила пак, чичо Селим открил огън и разбойниците избягали. Не дочакали парите… После се разбрало, че са бивши партизани, и не ги съдили. Още по-нагоре по улицата беше чешмата Елезица, и на канелата едва сълзеше водата, но там винаги имаше през лятото опашка от жени да чакат да си налеят, защото „в тая мека вода бобът лесно се варял“. Нагоре улицата се издигаше по баира към другата широката порта на Калето. Там свършваше нашата махла и почваше крепостта. Най-старата част на Калето е била строена преди две, а може би много повече хиляди години от римляните и старите българи под „Първа плоча“- най-високата плоскост на скалите. Сигналната кула също е била укрепявана със зид, но вече го почти разрушили. До там се качваме на бос крак право нагоре по отвесните скали. Това, което ни беше забранено да правим между хората в махлата, правехме сами на Калето. То беше нашето приказно царство! Гърмяхме със самоделни пищови, правехме и взривявахме гранати от трофейни картечни патрони, скачахме и викахме на воля. Там горе между скалите зееше дълбока пропаст, но се засилвахме и я прескачахме, за да видим кой е смел и кой не е. В умбите, където навремето са били складовете за храните и джапането на истинските войници, беше влажно и мръсно, но тайнствено. Имаше две големи дупки, издълбани като бунари в скалите, където се е събирала дъждовна вода за пиене при обсада на крепостта. Жаждата е била по-страшна от глада. В крепостната стена от южната страна и сега зеят две големи амбразури за топовете готови да стрелят към Долня, към малкото селище на робите българи. Над умбите има широки площадки за топовете насочени на север към града. По цялата стена на Калето са наредени малки амбразури, бойници за стрелците с пушки. Отвътре са широки, за да е удобно на стрелеца, а от външната страна са тесни, за да бъде трудно да мине вражески куршум и убие войника. Обширната част на крепостта била планирана модерно от френски военни инженери. Камъните на крепостта също както скалите мълчаха, но ние се сещахме. В дебелата крепостна стена, толкова широка, че ходехме отгоре по нея, на запад има два тесни тунела. Изходите бяха много тайни и прикрити с храсти. Водят към малък площад, на който е издигнат скромен паметник на избитите водачи на Въстанието през 1850 година. Осветен е на 15 юни 1950 година – един век след Въстанието. Цели сто години са били необходими на благодарните поколения да решават да почетат ли водачите. Така са ги посичали – след осъдения върви аскер с натъкнат нож на шишането и, когато главата се подавала от тунела, друг аскер я отсичал с ятагана си. На паметника са издълбани имената на градските водачи. Моят прадед Петко Стригания не е заклан там. Той е бил селски войвода от Кулско и не се предал, а с оръжие в ръка загинал в бой. От Калето се виждаха казармите на войниците и погребите с оръжието и барута им. Дочуваше се и войнишката тръба. Виждахме и пътищата по долините на реките и пътеките през скалите към широкия свят. На запад към Дъбравка и Струиндол. На север през Планиница към гарата и влака, на изток към Боровица и Фалковец. На юг през гламите „Столове“ към Търговище, към Стакевци и сръбската граница и нататък към Далмация и широкия свят…“
Сватбата на учителя Цветко Стоянов с учителката Зора, гр. Белоградчик, 1930 г.

Сватбата на учителя Цветко Стоянов с учителката Зора, гр. Белоградчик, 1930 г.

Подобни статии