Начало История Цветният говор на село Борован

Цветният говор на село Борован

от Mariana Gomileva
1953 преглеждания

Центърът на село Борован / снимка: Л. Рачев

Пъстротата на северозападните говори е толкова очарователна, че събужда приключенски дух да бъде опозната, всеки път, когато човек се заговори с някой местен от селата. Един от сериозните и задълбочени изследователи на специфичните диалекти в страната е доц. д-р Иван Илиев. С богата научна дейност и солидна преподавателска практика, в България и по света, този виден наш лингвист е създател и на аудиосерията „Българска диалектология“, в която помества образци от различни български говори. Предстои те да станат част от христоматията му по българска диалектология.

Доц. д-р Иван Илиев в Одринския университет / снимка: личен архив

Част от аудиозаписите са поместени и на интерактивната говореща карта на българските диалекти, създадена в Института по български език. Представяме ви автентичен запис на местна жителка на врачанското село Борован. За да го направи, доц. Илиев е минал през премеждието да „бъде принуден“ агресивно да остави техниката си в багажното отделение на междуградския автобус, с който е пътувал. В крайна сметка, след разговор с полицията и кратки перипетии с местните, записът е осъществен.

Името на село Борован вероятно датира от ранното българско средновековие и е произлязло от изчезналото вече от употреба старинно име на човек, който се е казвал Борован. Дали този човек е бил основател на селото, негов храбър герой или владетел – това все още не е ясно. Селото заема площ от 212 кв. км и граничи с общините Враца, Хайредин и Бяла Слатина и е една от съставните общини на Област Враца. В лексиката на местните преобладават западнобългарски названия като: мачка, вместо котка, варди са, вместо пази се, запри са, вместо стой, спри се, пце, вместо куче, съдрах, вместо скъсах и др. В Борован има една народна поговорка: „Кръ̀пена дрѐа до̀дир нема“. В говора на борованчени няма „якане“ и не се произнася начално и интервокално „х“. Изговаря се леп, дедо, вместо хляб, дядо; артиа и връа, вместо хартия и върхът, дреа, вместо дреха, тугла, вместо тухла и пр. Вместо местоимението „им“ се използва „мги“. Ударението в някои думи пада върху първата сричка и затова се произнася: во̀дъ, гла̀въ, ду̀шъ и пр. Когато ударението пада върху гласна наблюдаваме опростяване: връбъ̀, горъ̀, миризмъ̀.

Записът, който публикуваме е направен с баба Гена Диковска. Родена през 1926 г. във врачанското село Малорад, на 20 години „е излъгала“ по-млад от нея момък от съседното село Борован и се е омъжила и заживяла там. От разговора с нея разбираме как се „гърли кукуруза“ и как се е правел хляб в миналото, както и какво са носели, като не са имали галоши и цървули. Научаваме още какви са били правилата на играта „джубек“ и традиците за двудневните сватби на „пустиняците“. И още, може ли крусното, освен за тъкане, да стане и за мачкане на грозде за вино, преди то да се сложи „да ври в батлак“. Става ясно и как се реди врачанска туршия, защо „турметата“ на биволиците са добри животни, и как като са донасяли „млекото от бачията“, със сирище са го слагали „да се цикоса“, после „у текмето“ и „у качето“, да стане биволско сирене…

„Наште мъже не псуват. Най-добри са. България съм обиколила, къде ма гледаш смотана“, завършва разговора баба Гена. Чуйте целия запис:

Подобни статии