Начало История Учредителното събрание за въстанието от 1850 г. – “първото Народно събрание”

Учредителното събрание за въстанието от 1850 г. – “първото Народно събрание”

от Mariana Gomileva
958 преглеждания

Паметна плоча в Раковишкия манастир за избухването на въстанието в Северозападна България

Белоградчик отбелязва 169 години от Въстанието от 1850 г., когато на бунт срещу османската власт се вдигат големи части от Видинско и Северозападна България. Основната част от борбата е съсредоточена около Белоградчик и крепостта, а главните съзаклятници са белоградчишки граждани. Въстанието е потушено с много репресии, но в последвали преговори с османските власти българите успяват да получат отстъпки и права, каквито не са имали преди.

Въстанието от 1850 г. обхваща Белоградчик и няколко околни области, затова се счита за най-точно да се нарича Белоградчишко. Понякога обаче е наричано Видинско или Северозападно въстание. Началото е поставено още в първите години след падането на последните български земи под османска власт – с въстанието на Константин и Фружин. Близостта на Северозападна България до Средна и Западна Европа, добрите търговски и интелектуални връзки са предпоставка за множество въстания след първото – силен отзвук има Чипровското, периодично избухват и по-малки бунтове. Отцепничеството на Осман Пазвантоглу в края на XVIII и първите години на XIX век дава нови надежди на Видинския край за независимост от Османската империя.

По време на служба при Пазвантоглу, а и покрай многобройните кърджалийски нападения и независимостта на Сърбия, мнозина българи придобиват военен опит. Заедно с това те страдат изключително тежко от неспазване на никакви правила, закон и ред и самоуправлението на наместниците на султаните.

Белоградчишкото въстание от 1850 г. е един от най-големите бунтове против османската власт за близо петте века, в които българските земи са били в състава на Османската империя. Бунтовническите действия започват още на 27 май, всеобщото въстание избухва на 1 юни. То обхваща големи райони на Белоградчишко, части от Видинско и Кулско. Съзаклятниците се събират за учредително събрание в Раковишкия манастир, с представители на всички селища, които смятат да се включат. Това е първото българско народно събрание, изпреварило с над 20 години събранието на Оборище, предшестващо Априлското въстание.

Старата църква “Св. Троица” в Раковишкия манастир – точното място на събранието за въстанието

Ето един важен фрагмент от книгата на Киро Панов, посветена на въстанието:

В Белоградчик, баш-кнеза е бил Цоло Тодоровъ (Баш-кнезовете са били главните представители на раята в каазите. Във всяка кааза е имало по един баш-кнез (главен кмет), избран от кнезовете (кметовете) и утвърден от властта). С него е трябвало да се споразумеят за това, което трябва да се върши.

Цоло Тодоров е бил почитан от българското население в каазата твърде много и затова на него се възлага най-голяма надежда. Той им казал, че населението от каазата лесно ще се вдигне на оръжие, но само Белоградчишката кааза нищо не може да направи. Тогава в едно събрание решили: “да се обиколятъ Ломската и Видинската каази, въ състава на втората отъ които е влизала образуваната по-кѫсно Адлийска (Кулска) кааза, за да се влезе въ споразумение съ по-събуденитѣ и по-първитѣ българи за общо възстание.”

Като обиколили споменатите каази и се съвещавали с по-първите хора от разните села, станало общо събрание в Раковския монастир от следващите лица: Вълчо Бочовъ, дѣдо Божинъ, Цоло Тодоровъ (башъ кнеза), Лило Пановъ и Влахъ Недѣлко, всички отъ Бѣлоградчикъ; Петко Мариновъ (паша петко) — башъ кнеза и дѣдо Йончо отъ с. Грамада; капитанъ Кръсто отъ с. Малки турчинъ (Царъ-Шишманово); Герго Николовъ Ковачевъ, Игнатъ Бояджията, Георги Милювски и др. отъ с. Раковица; дѣдо Иванъ Кулинъ отъ с. Медковецъ; попъ Златко отъ с. Калугеръ; дѣдо Петко ковача и дѣдо Велко отъ с. Орѣшецъ; попъ Никола отъ с. Мехмедовци; Първулъ Станковъ отъ с. Стакевци; Спасъ Богата и ковачъ Николо отъ с. Влаховичъ; хаджи Иванъ Даскала отъ Татаръ-Пазарджикъ; Филипъ Ив. Цоловъ Делиянски; Спасъ Тодоровъ и др. отъ с. Старопатица; Дамянъ Петровъ, дѣдо Божинъ и дѣдо Йоцо отъ Търговище; Найденъ отъ с. Протопопинци; дѣдо-Йоцо отъ с. Макрешъ; Стоянъ Николовъ отъ с Голѣми-Турчинъ (Царь-Петрово); хаджи Агапи отъ Изворския монастиръ; отецъ Серафимъ, Игуменъ на Раковския монастиръ; Маринъ Николовъ отъ с. Василовци; Д. Пановъ и дѣдо Иванъ отъ гр. Ломъ; Цоко Петковъ и Пуйо Груевъ отъ с. Бойница; Гицо Пуевъ отъ с. Брѣгово и др.

В това събрание е бил образуван комитет, за председател на който е  избран Вълчо Бочовъ, за касиер и секретар Лило Пановъ, а останалите лица за членове. Било решено всеки от тях да внесе по известна сума за купуване барут и оръжия и да се събира помощ тайно от населението, а в ония села, където първенците са за в полза на делото, да се събира помощта, като един вид добавъчен данък.

Назначени или по право избрани били за ръководители по приготовляване на народа към въстание и командване на въстаниците: Цоло Тоцоровъ, Иванъ М. Кулинъ, Игнатъ Бояджията, капитанъ Кръсто, Първанъ Върбановъ, Петко Мариновъ, Стоянъ Николовъ, Спасъ Дамяновъ, Първанъ Стамболийски, Маринъ Николовъ, Първулъ Станковъ и др.

Натоварени били: дядо Иванъ Кулинъ и Първулъ Станковъ да извършат в Сърбия покупка на барут и оръжие и да влязат в преговори със сръбските власти за подпомагане на въстанието с войска.

Определено било да се въстане на 1 юни 1850 г. на Възнесение. Били определени и пунктовете за събиране на въстаниците и начина за нападението. Било решено да се нападне най-напред гр. Ломъ, като не укрепен, а след това половината от въстаниците да заминат за гр. Видин, да заобиколят града и да го държат в обсада, а другата половина да подкрепи Белоградчишките въстаници и, след като превземат Белоградчик, цялата сила да се групира около Видин и с пристъп да превземат града и след това да действат по-нататък.

Понеже според обмисления в събранието план, главните точки за нападението са били три, именно: Лом, Видин и Бѣлоградчик, то били избрани трима предводители на въстанието. “На Бѣлоградчишкитѣ — Игнатъ Бояджията отъ Раковица, на Ломскитѣ — капитанъ Кръсто отъ Малки-Турчинъ (Шишманово), а на Видинскитѣ — Първанъ Върбановъ.

Като съветници на предводителя на Белоградчишкия отряд били назначени: Цоло Тодоровъ, Вълчо Бочовъ, Лило Пановъ и влахъ Недѣлко, а за чауши (подофицери), които да водят четите, били назначени: дѣдо Манчо Марковъ отъ Чифликъ, Мико Нинчовъ отъ Калугеръ, Джорджо Пандурски отъ Горни-Ломъ, Петко Спасовъ-ковача отъ Орѣшецъ, Живко Бѣлперчинъ отъ Върбово, Пенчо Ангеловъ отъ Търговище, Веселинъ Цвикля отъ Праужда, дѣдо Здравко отъ Ошане и др.”

Работата по приготвянето на въстанието вървяла успешно. Пари се събирали доста бързо и част от тях била изпратена в Сърбия за барут и пушки, като било уговорено, щом се предаде оръжието, да се брои и останалата сума за изплащането им.

Като наближил денят, в който трябвало да се обяви въстанието, бил изпратен Първул Станков да узнае, ще се даде ли от Сърбия някаква подкрепа на въстаниците. Било му отговорено потвърдително, като му казали, че щом се обяви въстанието, сърбите ще се притекат на помощ на въстаниците и същевременно ще им бъде доставено и оръжие.

Бунтът избухва на 29 май. Първоначално въстаниците разчитат и на външна помощ или поне на възможност да избягат в младата Сръбска държава. Помощ обаче не идва, малцина успяват да избягат, а сред най-тежките сражения е обсадата на Белоградчишката крепост. След пораженията повечето организатори са убити или затворени, някои се спасяват зад граница. От Истанбул разглеждат сериозно опита за ново отцепване на граничния район и се съгласяват на отстъпки и повече спазване на правата на българите.

Положението им обаче не се променя съществено чак до Освобождението през 1878 г. Северозападът е един от районите на младата Българска държава, от който мюсюлманското население се оттегля бързо към запазените територии на Османската империя. Голяма част от летописа и информацията за Белоградчишкото въстание е изгубена и историята е възстановена само благодарение на малкото записани спомени на участници и техните деца.

Въстанието официално започва на 1 юни 1850 г. и обхваща Белоградчишко, Кулско и части от Видинско. Бунтовниците са зле въоръжени, но правят опит да завладеят крепост „Калето“ и там вече да се отбраняват и да излагат исканията си. Първоначално Руската империя дава подкрепа, но отказва да се намеси след като започват военните действия. Сърбия, наскоро извоювала независимост, също не посмява да се намеси. Проучвания на проф. Борислав Тошев показват, че Османската империя се съгласява на редица отстъпки, а на семействата на загиналите белоградчишки граждани отпуска пожизнени пенсии, които те получават до Освобождението.

Бунтът на Северозапада от 1850 г. е най-големият след Чипровското въстание, ако не броим отцепничеството на Осман Пазвантоглу, отлъчен феодал, на чиято страна са застанали и много българи. Преди и след въстанието от 1850 г. има множество по-малки бунтове в региона. Често наричат Белоградчишкото въстание „Видинско“, което не е правилно, защото от Видин всъщност няма нито много участници, нито важни бойни действия. Най-важните са обсадата на Белоградчишката крепост. Видин по онова време е граничен град-пристанище, заради което има силно присъствие на войници. Отделно, до Освобождението в рамките на същинския град, зад крепостните стени, са живели много малко българи. Основно там са пребивавали турци и еврейската общност.

Въстанието е разбито и жестоко потушено. Мнозина българи търсят спасение в Сърбия, а други повярват на обещанията за спокоен живот в Крим и по югоизточните части на Руската империя. Империята предлага заселничество на избягали българи, но стотици умират още първите години от глад и болести. Отделно, свикнали на плодородна земя, българите са силно разочаровани от това, което им дават. Голяма част от тях се връщат обратно само след няколко години. Историята на бунта е разказана в романа „Лето 1850“ на Владимир Зарев.

Като война въстанието е изгубено и неуспешно. Като опит да се договорят повече права и защита на българското население – може да се нарече успешно. Османската власт се съгласява на отстъпки в икономическо отношение, които са отчасти спазени. По-малко от 30 години след това идва Освобождението.

На селяните е раздадена земя чрез облигации, които трябвало да бъдат погасени за 50 години. Гарантирано е общинското самоуправление. Продължава да бъде обсъждан въпросът за даване административна автономия на Северозападните български земи. Смятa се, че тези резултати са несъмнен успех и етап в развитието на българската национална революция.

За историята на Въстанието може да прочетете в книгата „Материали по Белоградчишкото въстание“ – спомени, събрани от Киро Панов: http://www.venets.org/getfile.php?id=61

Още за Белоградчишкото въстание може да прочетете тук.

 

Източник: Белоградчишки ежедневен илюстрован лист, Българска История и др.

 

Подобни статии