Начало Забавления Магията на северняшките танци

Магията на северняшките танци

от Mariana Gomileva
2697 преглеждания

Детски комплекс – Белоградчик / снимка-колаж: Мариана Гомилева

Пъстри, колоритни, много зареждащи и разнообразни са фолклорните танци в Северозападна България. Ритъмът им е толкова завладяващ, че няма човек, който като види пред себе си как се вият северняшките хорá, да не му заиграе душата.

Северняшката фолклорна област е най-голямата по площ. Тя се разделя на две големи части – Северозападна от р. Тимок до р. Искър и Средна Северна – от р. Искър до р. Янтра.

Отличава се със скокливия стил, обусловен от веселието и радостта от живота. Северняците не вървят спокойно, а тичат и подскачат, изразявайки своите емоции. Ръцете често се размахват волно и нашироко в координация с движенията на краката.

Детски комплекс – Белоградчик / снимка: ДК – Белоградчик

Хо̀рата по тези места казват, че „летят”, когато танцуват. „Летенето” се обуславя от леката и вихрена игра в синхрон със състоянието на танцуващия, за когото танцът е отделяне от земята, откъсване от грижите за всекидневието и преминаване към така обичаното състояние на веселие.

Северозападната фолклорна област е разположена на изток от река Тимок, на запад от река Вит, на север от Стара планина и на юг от река Дунав. Границите ѝ са очертани от българския фолклорист Васил Стоин в неговия първи и най-голям сборник „От Тимок до Вита“. В територията на фолклорната област влизат Врачанска, Монтанска и Видинска области, както и части от Плевенска и Софийска област. По-големите градове са Видин, Белоградчик, Кула, Монтана, Лом, Берковица, Чипровци, Враца, Козлодуй, Бяла Слатина, Мездра, Оряхово, Червен бряг, Кнежа, Ботевград, Своге.

Историческото развитие, природните дадености, съседството със Сърбия и Румъния, както и с река Дунав (като естествена икономическа и културна връзка със Средна и Източна Европа) допринасят за обособяването на фолклор, отличаващ се от фолклора на другите области в България. Най-напред в тази област се появяват струнните лъкови, медните и дървените духови инструменти.

Северняшките танци се отличават с широки движения, волно люлеене на ръцете и много подскоци. Скокливият характер се обуславя от някогашната радост и възторг на северняците от живота, което ги принуждава да не вървят спокойно, а да тичат и подскачат, изразявайки така своите чувства и щастливи емоции.  Движенията на танците в крайдунавските селища е характерно и натрисането, изразено в трептене на горната част на тялото и раменете. Вихреността и динамиката са изразени в много северняшки танци. Много добре са подчертани тези особености в правите хора (в 2/4 тактов размер), които се отличават със своята скокливост и жизненост. Но северняшките танци далеч не се изчерпват само с правите хора.

Ансамбъл Дунав в крепостта “Баба Вида” / снимка: Ансамбъл Дунав

Северняшките народни танци внасят голямо разнообразие в нашето народни творчество и танцово наследство със своите красота, оригиналност и самобитност. Развитието им се обуславя от редица фактори, за да достигне във вида, в който ги познаваме днес. Те са свързани с културата на траките, славяните и някои други племена. Северняшките танци се очертават предимно като смесени, играещите се държат за ръце, които размахват широко. Има и танци с хват за пояс и такива, при които играещите не се залавят.

Ансамбъл Дунав в крепостта “Баба Вида” / снимка: Ансамбъл Дунав

Тази област е много богата на хора в различни ритми и тактове. Тук има много пайдушки, грънчарски, дайчови, ганкини и еленини хора. Техните варианти са изключително разнообразни по движения и сложност, но във всички е налице волност, вихреност и лекота. Много от посочените танци са станали популярни за цялата страна. Такива са Северняшкото (Търносвко), Свищовско, Елено моме, Дайчово, Ганкино и други.

Характер и съдържание. Независимо от силното развитие на земеделието в Северняшката етнографска област (по-специално на зърнопроизводството), в танците не са отразени трудови моменти от земеделския труд. За разлика от Добруджа, където тези елементи осезаемо изпъкват. В Северозападна България в мъжката ръченица също често се използват шишници и връшници, но движенията с тях не олицетворяват трудови елементи. 

Коледуване / снимка: Ансамбъл Дунав

Все пак обаче има и танци, в които ясно личи трудовият елемент. Това са така популярните и разпространени грънчарски хора. По време на заформянето им грънчарството е било силно развито в някои центрове като Видин, Берковица, Троян, Габрово и др. В обредните танци са застъпени най-вече обичаите коледуване и лазаруване.

Лазарско хоро в Липница, 1924-г. / снимка: Държавен архив – Монтана

Начин на игра. Северняшките танци най-често са смесени. Рядко са само мъжки или само женски. Формата на играта обикновено е кръг или полукръг, но се играят и вити хора и такива в къси и прави редици.

Изпълнения на северняшки танци в Белоградчик / снимка: Община Белоградчик

Повечето хора се извиват надясно, но има и леви хора. Тактовият размер на хората е преобладаващо 5/16. Играе се понякога и напред-назад или на място. Най-често използваният хват е за длани със свободно люлеене на ръцете в ритъма на мелодията и под влияние на настроението. Това подпомага и подчертава подскоците. Играят се и много хора с хват на леса “за пояс”.

Детски Комплекс – Белоградчик / снимка: ДК – Белогардчик

Северняшките хора са предимно бързи и много бързи, а съпроводът е най-вече инструментален. Застъпени народни инструменти в областта са най-често кавал, гайда, гъдулка и тъпан, но се срещат и много други.

Ансамбъл Дунав пред Стамбол Капия във Видин / снимка: Ансамбъл Дунав

Народни свирачи – изтъкнати майстори на инструмента, е имало в почти всяко селище. Те са били на особена почит и без тях не е минавало празненство. На хорото, на трапезата, на седенки, сборове и особено на сватби те са били желани и много необходими гости.

От народните инструменти широко разпространени в Северозападна България са дудукът и окарината. В селищата около река Дунав се среща кавал. Той е любим инструмент на овчарите. Използва се най-често солово или съчетан с други инструменти при бавни и бързи хороводни мелодии. Гайдата се среща в отделни райони на Северна България. В балканските райони на Средна Северна България – Габровско, Севлиевско, Великотърновско се среща гъдулката. В Северна България е разпространен и тъпанът.

Светлин Ницов / снимка: Ансамбъл Дунав

Васил Минков / снимка: Ансамбъл Дунав

Типични са лесите, при които танцуващите се залавят в къса танцова редица, в хват предна или задна плетеница за ръце, както и в хват за пояс. Северняците играят много леко със самочувствие и хумор.

В танците от Северозападна България движенията са съсредоточени главно в краката и са пружиниращи. Участие заемат и главата и тялото. В някои танци ръцете взимат дейно участие, като се получават оригинални координаци с движенията на краката. Типичен стилен белег на северняшките танци е голямата свобода и лекота при тяхното изпълнение.

Ансамбъл Дунав в крепостта “Баба Вида” / снимка: Ансамбъл Дунав

За Северозападна България са типични ситностъпковите народни танци в размер 2/4. Типично за изпълнителския стил на танците е натришането /в Крайдунавието/ – ситно ритмично пружиниране с крака и рамене при всички хватове. От раменете се предава на целите ръце и снага. Натришането придава специфична разиграност на местните танци. Играта при северозападните игри е лека, вихрена, радостна, весела. Голямо разпространение има и ръченицата – на леса, на прът, от жени, мъже или смесено. Хватовете са за пояс, задна плетеница и по-малко за длани, ръце със свити лакти. Навсякъде ръченицата е играе и по саме с характерната за северняците лекота. Разпространени са Дайчовите хора – 9/16 с четвърти дъъг дял, Грънчарските – 9/16 с втори дълъг дял, Ганкините хора – 1/16 с трети дълъг дял. Срещат се главно смесени хора и мъжки леси.

Носията в Северняшката област е различна спрямо това дали населението е от планината или от равнината. Също така се променя през зимния и летния сезон.

Носии в Северозападна България

Всяко селище или група селища има свои характерни особености в дрехите, изразени в кройката, материята, цветовете, използваната шевица и др. Всички обаче, въпреки голямото разнообразие, се свеждат до двупрестилчена и сукманена женска носия и белодрешна и чернодрешна мъжка носия.

Женска носия от 19 в, Берковица / снимка: Музей “Баба Илийца”, с. Челопек

Мъжка носия от 20 век от Берковица / снимка: Музей “Баба Илийца”, с. Челопек

Женска носия от с. Челопек / снимка: Музей “Баба Илийца” с. Челопек

Женска носия от Берковица / снимка: Музей “Баба Илийца”, с. Челопек

В цяла Северна България  – В Дунавската равнина и по северните склонове на Стара планина е разпространена двупрестилчената женска носия. Основен състав на носията е риза /кошуля/, предна и задна престилка, пояс /колан/. Ризата е и долна и горна дреха. Ризата е дълга до глезените. В Северозападна България ризата е с набори и раменни ставки, а в планинските райони – туникообразна. Задната престилка /бръчник, пищемал и др./ е едноплата или двуплата и се орнаментира при тъкането. Предната престилка /фута, хута/ също биват едноплати и двуплати. Носят се и кожухчета с богата украса. Момите носят венец за празник и на хорото, а в деня на сватбата слагат забрадка. Обуването е с чорапи и цървули. Калцуни и калци за зимата. Носят се от деня на сватбата. В някои райони се срещат и обувки.

Носии от Северозападна България

В Северозападна България беневреците от мъжката белодрешна носия са без украса, но ризата е богато украсена. Отгоре се облича джамадан с ръкави или елек без ръкави. Поясът се съчетава с украсата на горната дреха. Характерно е носенето на ризата над беневрека, когато е дълга до коленете или глезените. Обуването е с чорапи и  кожени цървули с лодковидна форма с тъп или остър връх. На главата се слага черен калпак. След Възраждането се появява и типичната чернодрешна носия – с тъмен цвят на потурите, украсени с гайтани и дълъг до 4 м. червен пояс.

Концерт “Напеви от Северозапада” / снимка: Младежки дом – Монтана

Женската забрадка в повечето случаи е бяла кърпа. Най-често косата се сплита на плитки. Главата се украсява с монети, цветя, мъниста, разноцветни конци и др. На много места се носят шапки, предимно от невестите. Като цяло прическата, забрадката и украсата на главата зависи от възрастта на жената и от нейното семейно положение.

Детски комплекс – Белоградчик

Детски комплекс – Белоградчик

Детски комплекс – Белоградчик

Детски комплекс – Белоградчик

От Първата световна война обаче започва разрушаването на системата на традиционното народно облекло. Този процес продължава до петдесетте години на нашия век.

„Турлашка седенкя” в Белогардчик / снимка: Детски комплекс – Белоградчик

В някои райони на Западна Стара планина, във Видинско и около Монтана се играят турлашки хора и игри.                          

Детски Комплекс – Белоградчик / снимка: ДК Белоградчик

Аз зная – танцът е магия,
отмора от натрупания стрес.
Грабва те в загадъчна стихия,
понася те със истински финес.
Влудява всяка клетка в тебе жадна,
кръвта раздвижва и разгорещява,
страстта към танца те открадна
и всичко в теб му се отдава!
Могъщо ритъмът те завладява,
сърцето си с мелодията срещаш…
Музиката стъпките ти дава,
защото със душата я усещаш!

Ансамбъл Дунав пред Стамбол Капия във Видин / снимка: Ансамбъл Дунав

Източници: Детски комплекс – Белоградчик, Ансамбъл Дунав, кн. Български народни танци от Северозападна и Средна Северна България. Изд. Народна просвета, 1986 г.; кн. Български народни хора и танци. Изд. Медицина и физкултура, 1976 г., taratanci.com и др.

Подобни статии