25 март 1870 година, Благовещение и Цветница – светла дата преди 150 години, свързана с основаване на Народно читалище „Цвѣть“ във Видин. Намира се на централния градски площад „Бдинци“.
Големи заслуги за читалищното развитие във Видин имат Димитър Хранов, Михалаки Георгиев, Найчо Цанов, д-р Петър Симов, Никола Петков и много други изявени личности. През 1904 год. Михалаки Георгиев пише: „Основаването на Читалище „Цвят” е едно от най-крупните проявления на миналото столетие…”.
С историята на читалището са свързани имената на изтъкнати оратори като: Димитър Хранов, Михалаки Георгиев, Найчо Цанов, Антон Страшимиров, Тодор Павлов, проф. Асен Златаров, проф. Ст. Младенов и др. В първия устав на читалището от 1870 г. е записано: Главната цел на видинското читалище е да доставя на видинската публика нужните средства за прочитане, да поддържа българската книжнина, да подкрепя сиромашките ученици, да разпространява различни полезни книжки и вестници между гражданите и да ги подкрепя и поддържа да отварят училища.
Предисторията и откриването на този храм на духовността и изкуствата в Северозападна България ни припомня Любомир Илиев:
Бе далечната 1863-та. В двора на дървения храм „Св.Димитрий”, в една прилежаща постройка от три стайчета се събраха няколко човека за да четат вестник. Дали това е началото? Но как се случи всичко, и защо?
Местоположението на Видин на брега на величествената река Дунав, врата към западните, северните и източните ни съседи даваше възможността гражданите му да научават за събитията по другите земи по-рано от гражданите в други наши населени места. Народът помнеше – най-напред във Видин дойде новината за Унгарската революция от 1849 г. След разгрома ѝ в града пристигнаха разбитите въстаници с водача си Лайош Кошут. Те пристигнаха не само с новини, но и с много вестници. Кафенетата гъмжаха от емигранти и видински граждани. Всички искаха да научат нещо ново. Около разказвачите се трупаха слушатели. Но след двумесечен престой, унгарските емигранти бяха преместени в Шумен, а у видинчаните остана интересът към вестника. Интересът към вестника нарасна още повече след Кримската война от 1856 г. И макар че, Русия загуби войната срещу Турция, вярата и надеждите на хората за свободно Отечество също растяха.
В града редовно се доставяха вестници от Цариград, Браила, Букурещ и Белград. Хората се отнасяха с голямо уважение към вестника и неговия стопанин. Щом научеха, че някой е получил вестник се втурваха към неговия дом. А домакинът не се уморяваше да повтаря прочетеното и да дава разяснения, това бе голяма чест за него. Но тези посещения създаваха и известно неудобство и хората се прехвърлиха в кръчмите и кафенетата, каквито във Видин имаше много. Та всеки искаше да научи новините, даже и младите. В кафенетата се пиеше и пушеше, а нравите бяха строги и особено към учителите. Затова сбирките се преместиха тук, в двора на храма. Така естествено и непринудено се създадоха читалните. В тези читални видинчани разбраха чрез Александър и Петраки, синовете на богатия търговец и първенец Емануил Шишманов, че през януари 1856 г. в Свищов е отворено първото българско читалище. Пак тук разбраха, че в пролетта на същата година, учителят Кръстю Пишурка е отворил второто читалище в Лом-паланка. Работите в тия читалища им харесваха и будеха желание и във Видин да има такова читалище. Затова се събираха заедно и това им бе интересно.
Още по-интересно им стана, когато разбраха, а някои и видяха с очите си как в Свищов и Лом гражданите посещават редовно сбирките, слушат сказки или гледат даваните представления. И разказваха тук с възхищение и малко завист. Породи се желанието и мисълта да не остават назад – да си отворят и те читалище. Примерът е заразителен. Въодушевлението бе голямо и всички говореха час по-скоро да си отворят читалище, за да получават вестници, да имат библиотека, да си правят свой театър… И го направиха.
Време изтече. Появиха се и несгодите от тези събирания. На 31 май 1863 г. в гр.Браила излезе брой първи на новия вестник „Българска пчела”. Във втория му брой видинчани прочетоха: „…местното началство прибрало книгите на видинското читалище и турило под затвор неколцина от гражданите на Видин…” Хората имаха проблеми с владиката си – грък и местното турско началство. Те не искаха да се пробуди народа с просвета и книжнина. Пращаха шайки от свои хора да изгарят и последния лист от старите ни славянски книги, да затрият езика ни и паметта за миналото ни. Като спряха възрожденската дейност на читалището, затвориха го и унищожиха книгите му. Настанаха трудни години. Поради затваряне на читалището и ненавистта към гръцкото духовенство, видинчани подеха борба срещу владиката Паисий, изпратен тук още през 1852 г. Паисий не бе народен човек. Той бе богат и влиятелен, член на меджлиса, доносник. Видинчани изпратиха много изложения до Патриаршията и високата порта с оплаквания за неговите грабежи, безчестия и клевети. Никой не обръщаше внимание. Над хората от нашия край още тежеше вината за голямото въстание от 1850 г. Много изложения изпратиха видинчани, много оплаквания и закани. Дали това помогна!? През 1868 г. Паисий напусна и се прибра в Цариград, а хората решиха да не приемат за свой друг гръцки владика. Затова и митрополит Антим, когото Патриаршията изпрати да замести Паисий, макар и българин, не бе признат и приет от хората. Едва когато Антим се отказа от гръцката патриаршия и премина на страната на хората бе тържествено признат и въведен в Митрополията. Из църквите в цялата епархия се изхвърлиха гръцките книги и заместиха с черковно-славянски. Възстанови се и празникът на просветителите Кирил и Методий. За първи път след гръцкото духовно подтисничество народът отпразнува на 11 май 1869 г. Дойде време да се отвори наново читалището, закрито в последните дни на май 1863 г. Паисий вече го нямаше, нямаше и кой да пречи. А добрият и умен дядо Антим бе с народа. Затова за някогашното читалище вече не се и споменаваше. То се създаде, но като за новоосновано. За него всички говореха като за пръв път се основава, без да се напомня за старото. След отпуск на църква се събраха и решиха “…щото първото начало за основанието на читалището ся турна на Цветница…”. Така и стана.
Видинското българско читалище „Цвят” се актува на 25 март 1870 г. В тази година се събраха двата големи празника – Благовещение и Цветница. Двойно се празнуваше, а хората прибавиха и още една радост. Отвориха си читалище, та празниците станаха три. Благослови се това събрание и се проточиха годините.
Основателите се потрудиха да го уредят, а гражданите се множаха. Малките стаички не побираха членовете. Видя се полезно и за народа и за началството му.
Квитанция за внесен членски внос от член-основателя Тома Предов. 19 април 1877 г. / снимка: ДА-Видин
Тук се вършеха добри и ползотворни дела. Просвещаваха се, учеха се на четмо и писмо, на разни умения. Видинската градска община дари място за читалището. Хората образуваха фонд и го нарекоха „Марки-тухлички”. Купуваха пощенски марки с изобразена на тях тухличка. Набираха средства и така съградиха свой общ дом. После той стана дом за техните деца, после за децата на децата им. И така до днес. Толкова много години се извървяха, а като че ли бе вчера.
Видинското читалище „Цвят 1870“ изпълва 150-годишен период!
Век и половина е на терена на историята на гр.Видин и региона, с множество незабравими държавни инициативи, именни и безименни радетели-родолюбци и активни граждани за държавното дело, устройството на града и окръга, благоденствието на просветата и културата, начало за създаването на днешните културни организации във Видин. В наши дни структурата му включва: Смесен хор „Видин“, Представителен фолклорен танцов ансамбъл „Цвят“, Детска школа по народни танци, Школа по джаз-танци, джаз-състави „Фейм“ и „Фейм джуниър“, Детска езикова школа (английски език), Школа по изобразително изкуство „Дъга“, Школа по народни инструменти и народно пеене, Школа по пиано.
Много години читалището е в подкрепа на изявите на своите членове любители и професионалисти, на подпомагането на бедни, но любознателни граждани и грижа за талантливите и надарени с различни дарби деца и младежи от града и околността. Това е поредното доказателство за ценностите на Северозапазена България.
Източник: Любомир Илиев, НЧ „Цвят“ – Видин