Ако трябваше да изберем една личност, с която Враца да се гордее, без колебание посочваме Андрей Николов. Скулпторът, издигнал ваятелското изкуство на изостаналата и бедна България до европейско ниво, магьосникът на камъка, за когото големият Роден казва, че България е малка за автор като него. Николов ни е оставил знакови скулптори, сред които „Дух и материя“, паметникът на приведения воин във Видин, лъвът пред паметника на Незнайния воин в София, изваянията на Яна Язова и още много други.
По повод 140-тата година от неговото рождение на 22 март в галерия „Иван Фунев“ във Враца беше открита изложба с негови творби.
Роден е на 29 април 1878 г. във Враца, в бедно семейство. Баща му е обущар, за майка му местни хора си спомнят, че е майка му е родом от Старо село, днес в общ. Мездра. След като завършва гимназия във Враца, за кратко е учител и тъй като бързо „зарязявал“ околните със социалистически идеи, го изпратили в с. Гостиля при банатските българи. През 1896 г. заминава за София и влиза в първия випуск на Рисувалното училище, днес Национална художествена академия. Самият Николов разказва, че от 140 кандидата са приети само 40. В първия випуск е и художникът Никола Петров от Видин. Засега не сме намерили информация дали двамата са се познавали отблизо и са разменяли творчески идеи.
Казват, че до идването си в София Андрей Николов не познава скулптурното изкуство и дори не е виждал на живо такива произведения. Логиката обаче ни навежда на мисълта, че това е само предположение, съчинено за колорит в разказа на ранния му живот. Враца отдавна е център на каменоделството – наоколо са кариерите за Врачански камък, чиято активна индустриална експлоатация започва точно в края на XIX век. Днешните кариери се намират между Старо село и Царевец. Така че дори да не е имал близък досег с професионална скулптура, Николов със сигурност от малък е гледал камъкa и причудливите му форми около родния си град.
Големият скулптор така и не се дипломира официално, но заради изключителния му талант по-късно е поканен за професор и преподавател. Голяма помощ в Рисувалното училище му оказва проф. Борис Шатц, в чиято съпруга Андрей се влюбва. Двамата заминават за Париж, след като студентът печели стипендия за изучаване на скулптура. С тях е и детето на Елена от професор Шатц, прието от Николов като негово. В продължение на 4 години двамата са насред „бел епок“, златния период на настъпващата модерност, а българинът учи при Антоан Мерсие. При връщането си в България печели конкурса за изграждане на паметник във Видин на загиналите в Сръбско-българската война. Младият творец избира най-нетрадиционния начин да почете бойците – изобразява падналия воин, в който се отразява цялото отчаяние на братоубийствената война.
Паметникът е поставен на централния площад в града, но през 30-те години общинските съветници решават да го премахнат. Сторил им се недостатъчно патроитичен. Видинчани разбират и започва брожение срещу решението – след като виждат събраните подписи против и недоволството им, общинарите само го преместват на гаровия площад. Падналия воин е там и до днес и всяка година в Деня на Съединението Видин почита пред него паметта на загиналите.
През 1910 г. Николов е поканен да преподава в Художествено-индустриалното училище, където остава четири години. Самият той казва, че е премахнал доста „закоравелости“ в преподаването. Скулпторът вече се е разделил с първата си жена и официално сключва брак със своята студентка Пеша. Съпругата му е увековечена в няколко скулптурни творби и е вдъхновение, когато през 1914 г. заминава за Италия. Двамата вече имат едно дете, друго се ражда в Италия и началото на Първата световна война прави невъзможно връщането им. Това е един от най-плодотворните творчески периоди на Андрей Николов. През Италия след края на войната преминава Александър Стамболийски с покана да се върне и да работи в родината си.
Така от 1920 г. за две години се установява в София, пренасяйки скулптурите си. Държавата откупва част от тях, а първата си изложба в България Николов определя с „Моралният успех беше колосален“. След успехите творецът прекарва времето си между София и Рим, но носталгията и вдъхновението от България го карат да се завърне окончателно през 1927 г. Поръчва си къща, каквато не е правена дотогава – с огромни ателиета, странно пречупени стълбища, вътрешни площадки и зали. Прочутата Червена къща е построена от оряховските архитекти Иван Васильов и Димитър Цолов днес е възстановена като център за култура и дебат. Още приживе Николов казва, че в неговите просторни ателиета ще работят други творци.
Любовта му към красивите жени е пословична и от тях създава изключителните си творби. След 1944 г. за кратко попада в подозрението на новата власт. Все пак – скулптурът е извън всякакви рамки, далеч от каноните, новатор за България. Бързо разбират колко голям е талантът му и така Николов се връща към работата и преподаването. Умира през 1959 г. в София.
Днес част от неговите творби могат да се видят в Художествената галерия „Иван Фунев“ във Враца.
В текста е използвана информация от интервюта с Андрей Николов във в. „Литературен глас“, препубликувани от glasove.com, и от блога на Светлана Караджова, председател на Дружеството на банатските българи: http://karadzhova.blogspot.bg
