Земеделие в първите години на колективизацията | снимка: читалище „Съединение-1923“ – с. Бърдарски геран
Книгите са прозорецът, през който гледаме света. Знаем, че това е клише, но е вярно. Книгите са вратите към други светове и други времена, към съдби, трагедии и смях, те са основите, на които изграждаме собствената си ценностна система. За да споделим хубавите четива решихме веднъж на месец или два да правим препоръка за книга, която ни е харесала. Няма да се ограничаваме в жанра, общото между всички ще бъде връзка със Северозападна България. Дали ще е родно място на автора, място на действието или причина за вдъхновение – всяка представена книга ще има поне една допирна точка с любимия ни регион. Нямаме претенции да сме литературни критици, ще обясняваме книгите така, както сме ги разбрали. Няма да издаваме ключови обрати в книгите, нито ще правим крайни оценки. Оставяме ви само препоръка и ако желаете – след това може да споделите мнението си с нас.
Приятно четене!
Илия Николчин е обичан писател, познат на мнозина с тъжно-шеговитата „Турлакиада“, романа „Девет месеца и една нощ”, „Пътешествие с Ива“, сборници с разкази, новели и приказки. През 70-те години написва романа „Трусът“, посветен на колективизацията в Северозападна България. Романът е универсален, нищо, че действието се развива по Видинско-Белоградчишко. Образите и събитията са можели да се случат и на други места, но все пак остават много характерни именно за този регион.
От спомените на неговите близки разбираме, че „Трусът“ е бил предложен на едно издателство през 1975 г., веднага след завършването на романа. Не е известно кое е издателството, но Николчин получава отказ. Оттогава сякаш „забравя“ за него и на въпросите на децата си какво е станало с ръкописа отговаря „Няма го, изгуби се“. Дъщерите му Миглена и Ива намират бележки, от които е ясно, че през 1990 г., веднага след промените, романът отново е предлаган, но за втори път е отхвърлен от издателство, неясно кое точно. Децата му намират ръкописа в архивите на писателя, но така и не разбират дали го е скрил или наистина го е смятал за изгубен. За наше щастие тази (не)случайност изважда в печат едно много талантливо написано свидетелство за колективизацията – и потвърждава думите на Михаил Булгаков в „Майтстора и Маргарита“ – „Ръкописите не горят!“.
Действието на книгата се развива в с. Подгоре, под Столовата планина. Макар и с частично промени в книгата имена, местата не са измислени. Във Видинско наистина има с. Подгоре, в ниската част точно под хребетите на Западна Стара планина. В романа са събрани събития и описания от познатите на Николчин Стакевци и Ружинци. Самият той е от Стакевци, познава отлично района и естествено влиза в мислите и терзанията на героите си. Времето на действието е в началото на 50-те години – силно наситено със събитията по създаването на ТКЗС.
Алегория за социалните промени е земетръсът, който сменя местата на ниви, ливади, заличава кошари, планини и човешки животи. Главни герои няма, героите са много – бедно момче и влюбена в него богата наследница на „кулак“, убедени комунисти, бивши политически затворници, патриархални семейства в разпад, кръчмари, богати земевладелци, кметици от новата власт и летописци… Всички те преживяват различно големите социални промени и всеки си има свое развитие, своя истина и борба. В 250 страници са създадени образи, които се променят и развиват само за няколко седмици. В романа никой не е само добър или само лош, Николчин не дава наставления и не казва кое е правилно и кое е грешно. В книгата няма да откриете нито твърдо заклеймяване на колективизацията, нито възхвала – само събитията и терзанията на българското село от 50-те години. А те не са с никоя партийна линия.
Николчин е бил жив свидетел на доброволната и насилствена колективизация, на първата оран с духова музика, на изчезналите вече пазари и на женските бунтове. Особеното на Северозападна България е дългата съпротива срещу ТКЗС, поведена основно от жените. Обяснението на това е много практично – жените смятат, че ако те са напред, властта няма да посмее да им посегне със сила. Донякъде се оказват прави – но само донякъде. Първите бунтове са във Врачанско – Бърдарски геран, Козлодуй, Ставерци. Съпротивата се разраства и на запад, улеснена от близостта с Югославия. Писателят проучва основно Кулските събития и напуска работата си в „Народна младеж“. Впечатляващо е, че описаното от Николчин като тенденции съвпада напълно с научното изследване „Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския Северозапад 40-те и 50-те години на XX век“ на доц. Михаил Груев. Доц. Груев, настоящ председател на Държавния архив, прави своето проучване преди няколко години, с множество интервюта и документални източници. Един пример – в научния труд на Груев се говори за „скрита безработица“ на българското село в десетилетията преди ТКЗС и градската миграция. Точно същия израз употребява и Николчин в романа, писан в началото на 70-те години.
„Трусът“ на Илия Николчин е литературна находка, която си заслужава да се прочете и запази като спомен за българския Северозапад в годините на може би най-голямата промяна на българското село.
Книгата е издадена от „Жанет 45“ и може да се купи от книжарниците и онлайн, в сайта на издателството. Коричната цена е 16 лв.
http://books.janet45.com/books/1170