Улица във Видин / снимка: „L‘Illustration“, 22.07.1876 г.
Представяме ви Уилям Хърбърт, когото съдбата отвежда във Видин през 1877 г. Макар че прекарва само два месеца и половина във Видин, Уилям Хърбърт очевидно е бил силно впечатлен от този град и неговата многовековна история. Две години след като отпечатва спомените си за Руско-турската война, той написва и книгата „Хрониките на Девствената крепост. Някои неописани глави от турската и българската история“ („The Chronicles of a Virgin Fortress. Being some unrecorded chapters of Turkish and Bulgarian history“), в която подробно разглежда историята на страховитата видинска крепост. За съжаление, тази негова книга все още не е преведена и издадена у нас.
В книгата му, до която имаме достъп благодарение на краеведа Рачо Миланов, Уилям Хърбърт сам разказва:
„От страна на баща ми съм с британски произход, дядо ми се е сражавал при Ватерло. Роден съм в Германия през 1859 г. Баща ми, човек със средства и положение, беше търговец в Берлин. След като завърших обучението си в държавно училище, той ми осигури място като младши чиновник в търговска служба: за мое неописуемо отвращение, защото се стремях към по-високи неща. Младежката ми амбиция беше да стана лекар, войник или месар; всъщност някой, който убива.
След свободен и лесен живот в колежа, с фехтовка, каране на лодка, спортуване, тренировки с пушка, забавления, битки и всичко останало, което разпалва младежкото сърце, с изобилие от свобода, прекрасно здраве, любов към приключенията и твърдите спиртни напитки, моят търговски опит беше източник на постоянно мъчение. Затова, когато избухна сръбската война през юли 1876 г., аз заявих на баща си, че трябва да отида и да се бия доброволец на която и да е страна, която ме желае. Баща ми се изсмя. Бях твърде млад (седемнадесет години и три месеца), не говорех нито един от двата езика, нямаше изгледи за някаква печалба или слава, която да получа, а по-скоро ме очакваха рани, осакатяване или смърт и така нататък. От всичките му напълно разумни аргументи само един ми натежа: не говорех езика. Този недостатък реших веднага да отстраня. В далечината се очертаваше Руско-турската война. След кратък размисъл прегърнах турската кауза, купих си граматика и започнах да изучавам озадачаващите знаци със страхотно усърдие. Имаше малко кабаре, където една от сервитьорките беше красиво черкезко момиче. Там ходех с мои британски приятели и там прегърнах турската кауза още веднъж – с по-голяма ревност, отколкото дискретност. Тъй получих много добри познания по турски език за шест месеца с два часа ежедневна практика и три до четири часа в неделя.
Турските победи в Сърбия увеличиха желанието ми да се бия за полумесеца. Когато войната с Русия стана неизбежна и реших, че е настъпил моментът за решителни действия, аз заявих на баща си в една незабравима неделна вечер през декември, че възнамерявам да участвам в предстоящата битка; че предишното му възражение за моето незнание на езика вече не е валидно; че съм учил тайно турски и сега мога да положа дори и изпит; че бях почти на осемнадесет и достатъчно възрастен, за да нося пушка или меч; този меркантилен живот, какъвто го познавах, беше неописуемо омразен за мен; той съсипва здравето и духа ми; че по-скоро ще съм в гроба, отколкото успял търговец.
След бурни сцени, многословна война, много размишления и консултации, баща ми, като видя, че съм твърдо решен, даде неохотно съгласие. Той винаги е бил на страната на турците; но ужасът на майка ми, когато разбра, че възнамерявам да се бия за мюсюлманите срещу християните, беше голям. Чичовци, лели, братовчеди също бяха ужасени. Сериозно се твърдеше, че съм се превърнал в езичник, и моята бедна леля Софи, стара мома, се молеше за мен всеки ден.
Когато бях сам във влака, който ме откара до Марсилия, великолепното усещане за свобода изсуши сълзите ми и прогони всички лоши предчувствия. Край на отвратителната канцеларска рутина, която отнема цялата мъжественост на един млад човек и го прави онова пълзящо, измъчено, полугладно същество, в което се из-раждат чиновниците; нямам повече работа с тези омразни търговци и с техните дребни печалби: започвах живот на мъж, с приключения, битки и възможности за изяви – тези мисли ме опияниха като вино. В Марсилия се качих на един хубав пара-ход, който ме стовари в Константинопол на 2 февруари 1877 г.“
Шестнадесет години по-късно, когато пише книгата си, Уилям Хърбърт вече е лишен от всичките си младежки илюзии и възгледи за войната като място за приключения и изяви:
„Неизбежната последица от ранга, който притежавах (лейтенант), е, че хоризонтът на моя опит беше ограничен. Бях в позицията на наблюдател на картина, който с нос почти докосва платното. Той не може да възприеме цялостната идея, но вижда всичките й подробности; така той вероятно ще възприеме в дългосрочен план повече от човек, който се ограничава до общите очертания. Недостатъкът, който пада върху по-низшите рангове във войната, да бъдат неизбежно изключени от нейните по-широки и всеобхватни аспекти, се уравновесява от по-близкото впечатление, което те получават за истинската и ужасна страна на кампанията. Владетели и държавници, главнокомандващи и до известна степен кореспондентите на вестници, виждат декоративните елементи. Бил съм свидетел на много неща, които бяха героични, много неща, които бяха грандиозни, вълнуващи душата, възвишени; но безкрайно повече беше отвратителното и ужасното, далеч отвъд описателните способности дори на най-умелото перо. Виждал съм неописуеми гледки и невъобразими ужаси. Любима ми е идеята, че в схемата на Божественото правосъдие, в което аз горещо вярвам – монарсите и политиците, които предизвикват войни, ще бъдат измъчвани, когато дойде времето на неземното наказание, по начин, наподобяващ реалностите, на кои-то аз, потръпващ, невинен зрител, бях свидетел. Перифразирайки една известна мисъл, бих казал: „Ако мечтаете за славата на войниците, опитайте войната.“ Охранените главнокомандващи могат да получат своя дял от евтината слава; на войника и бойния офицер ежедневната грижа за оцеляването, храната, леглото не оставят място за копнежи или постигане на ефимерна слава. Ако тази книга послужи за разсейване на всякакви илюзии, ако допринесе поне малко за любовта и поддържането на мира, нейната цел ще е изпълнена.“
Очаквайте откъси от книгата на Уилям Хърбърт.
Източник: Рачо Миланов, създател на онлайн платформата Старият Видин