Във фолклора водите са дом на опасни същества, както в Рабишкото езеро до Белоградчик | снимка: Кирил Кирилов
Турлакия е митичната страна по границите на Северозападна България и Източна Сърбия. Турлашки общности има и по други области. Навсякъде те са компактно, коренно население, което от незапомнени времена живее по тези места. Планински хора са, а фолклорните им традиции са самобитни, запазени от външно влияние – това се дължи на дългите векове изолираност. За опазване на турлашките традиции и истории се грижи сдружението „Ждребче“, чиито председател Любомир Веселинов от Белоградчик ги записва на автентичен диалект. След „Муа без главу“ се връщаме още по-назад в миналото, с приказни и опасни водни същества.
Одавна, йоще кад бе яко миничко гяле и я како другите гялци спеше у одърът при бабу. Тегай на село сви ора рано си легаоше. Особено оной време от годинуту, када йоще е миничак дънат. Негде от ноември та ча до март месец. Щом ората се услушаю покре стокуту и дворат, оно вече мръкнуло и они се прибираю у собу за вечеру. Ако има нещо приготвено за йеденье добре, ама млого пути и не имало нищо. Тегай мати ми, или баба брже или пръжено че напрае, или претръкано, скроб че забръкаю или ялову баницу, некье яйце че сваре или опръже. Може и качемак да напрае и неку вилию сиринье да изваде. Неки буркан с йеденье че отворе. Абе, имаше кво. Не смо гладували. Щом има стока по дворат и градине се гледаю, нема страшно. После седамо на тръпезуту – йедемо и легамо. Кво да се праи? Нема телевизия, нема компютри… Само по радиото се чую новинете и за времето кво че буде, ама они тегай си още нищо не познаваоше… Съга завануше по-често да познаваю.
Та теквия работи. Ама я ми се йоще не спи. И само се врътим у одърат и се преобрачам натам-навам. А баба само ми прети да мирнем и най-после да заспим. Ама я си се врътим, абе, детиня работа… А баба цел дън работила надвор, па се утрошила и настудила и яко ю се спи. Она тегай кво че праи, завача да ме плаши. Съга съм чул, че плаше понегде дечурлиюту с Деду Торбалана, ама одавна се не оратеше за ньега. Баба, кад заване, ама сериозна, айде заспивай, че надвор има гендераче и караконджуле. А я се чудим ква е сък тай ствар и питуьем бабу.
А она: Той су сине едне животине, ама млого страшне и рутаве. Млого големе и уши големи имаю, пръличу и на ора. Оне там покре рекуту живею. Даже зимньо време и поди ледат улазе.
А пролетньо време кад заване да се топи снегат, или има големи дъждеве, оно пойде голема поводньица, реката мутна, а водата сал се млати от бреговете и повлекла каманье, ама големи, дрвя и кръшак, она па ми казуье, чуеш ли како се пререваю каманьете у рекуту и громаю, той су па гендерачете и караконджулете. Оне ги преобрачаю… Беше млого истинско, како да не поверуеш?..
А понегде ми казуйе, че оне обикаляю дворовете и покре къщете и слушаю где има миничко гяле и йоще не е заспало, а орати или рове, оне завачаю да громаю и по пенджерети. И оно, ако се не утаи, оне могу да улезну и у собуту и да га узну.
Где има една ората признавам си без бой, че млого ме беше стра от тей животине. И яко брже станюеше млого кротак. Сал полъко се обрънем на деснуту стран, како баща ми ме е учил, та да си не притискам срце и еднък си заспивам…
Автор: Любомир Веселинов, председател на Турлашко сдружение „Ждребче“