Зима над Град – това е съкратеното име, с което местните наричат Белоградчик | снимка: Кирил Кирилов
Турлашките истории са ехо от приказния свят на Северозапада, в който дори делничните дни и обикновения януарски студ нямат нищо обикновено в себе си. Любомир Веселинов, председател на турлашко сдружение „Ждребче“ ни изпраща историята за един такъв студен ден. Приятно четене!
Написаното е на езика, който си говорят турлаците. Не е невъзможен за разбиране, щом веднъж му свикнете.
Муа без главу
Заесени… Със сваки нов дън студат се усеча све повише и повише. Замерисуе и на снег. Времето ни подсеча кво ни чека. Отиде си йоще едан дън, а скоро и годината, че си иде. Излазим от работу. А оно кажи-речи вече тъвница по пут. Куде да идем?.. У мининкият град нема голем избор. Докад постоя по пут и се чудим кво да праим и накуде да ловим, а оно се яви едан приятел. У град сви га знаю, че си пада майтапчия и обича да разпраля разне смеорийе. Не може да му се одрече, че убаво ги разказуе. А и где има една дума и пипето му сече. На момента, че ти га каже и оно бъш на место, че буде…
Не беомо се виджували скоро и га питуем: – „Где си, кво си?“ А он ми разпраля:
– „Абе, я данъс поедо па лего и съм зачмал, а оно оточка, у пет саата, мати ми се врача от работу, от заводат, улази у собуту и ме ока:
-„Айде бре, дигай се, оно се и начъска спи.“
„А я толко сам зачмал и сам се претргал и незнам кои йе заман. Ама полъко се изкужля от завивкьете и се просвести. После еднък ме реди да идем из град и да тражим брататога ми да вечерамо, а она завача да готви. Па ми прети да не, да се забъкнем негде и да се забавимо. Казуе, че ю бил слабачак обедат, па вече ю струже у мешину.“
Пойдо, рече я, а оно нел видиш и време кво йе – и студеница вече ни натиска и от мъглуту плюе… А я одим и сал се устришам от студат, чегде сам и йоще топал от спаньето. Па добре, че лъсно га найдо. Улезо я у сладкарницуту, а он там, па тегай му думам:
– „Бато, мати ме прача да те найдем и да те доведем дом да вечерамо. А он ми рече“:
-„Епа, ела ме улови, па ме заведи“. А я му одговарам:
– „Море, де тикье и ти мен ме улови, барамкье да си барабаримо. Стигомо ми дом, тамън улазимо, йош сам на вратата, а мати, па ме реди“:
-„Де, се не собувай, а иди до магазинат да ми купиш бели лук и црвен пипер за еденьето, че се свршили“.
И те рече, сал одим нагоре, надоле по пут, како муа без главу, ама кво да се праи?..
Любомир Веселинов