Начало История Тодоровден – Конският Великден в Северозапада

Тодоровден – Конският Великден в Северозапада

от Mariana Gomileva
543 преглеждания
Конни надбягвания в с.Хайредин през 80-те години на ХХ век / снимка: „Карта на времето“ – РБ „Христо Ботев“ – Враца
 

Според годишния цикъл от празници, преди да дойде Великден трябва да минат 40-дневните пости, а те винаги започват с Тодоровден, който се празнува в първата събота от поста. Затова този празник винаги е на различна дата, която е обвързана с това кога точно през конкретната година се пада Великден. През 2021 година Тодоровден се пада на 20 март.  Това е един от големите български празници, познати по българските земи още като Тодоровска, Тудоровска неделя, Тримирна неделя, Булкина неделя, Черна неделя или Конски Великден. В българския народен календар първата седмица от големите Великденски пости е наречена Тодорова неделя.

Легендата разказва, чe Св. Теодор Тирон се явява на сън на Цариградския архиепископ, за да му извести, че народът е в опасност, защото император Юлиан „омърсил” постната храна на християните, понеже искал да върне езичеството. Оттогава Тодоровден се чества в първата събота на Великденските пости. Българският народ от поколение на поколение предава легендата за Свети Тодор, който на този ден обличал своите девет кожуха, яхвал коня си, подкован „злато-плочи, сребро-клинци” и отивал при Бога, за да го моли да изпрати лятото. Още докато го молел, от маждрака му, забит в земята, започнала да излиза топла пара. Ето защо денят, посветен на светеца, се празнува и за здраве на конете.

Според друга легенда, свети Тодор забива главня огън в земята, от което тя се затопля, размразява се и става годна за посеви. В народното съзнание светецът се свързва с идването на пролетта: за свети Атанас старите казват, че вика лятото, а свети Тодор го води.

Конят е един от древните символи в традиционната култура на българите. Култът към него е засвидетелстван сред траките – той е основен атрибут на тракийския конник Херос. За прабългарите е свещено и най-вероятно тотемно животно, а конската опашка е бойно знаме. За славяните конят е слънчев символ и посредник между световете. В негова чест и тази на конярите се устройват и днес надбягвания-кушии.

Тодоровден е дългоочакван празник в Северозападна България, особено от момчетата и младите мъже, именно заради традиционните кушии. Оттук идва и  другото популярно име на празника, който от векове във фолклора ни битува като Конски Великден или Тудорица.  

Тодоровден в с.Салаш / снимка: Любомир Веселинов

Мъжете започват да се подготвят за празника още при изгрева на слънцето. Красивите гриви и опашки на конете се сплитат на плитки, в които се добавят цвета, мъниста, пискюли. Преди състезанието се минава на водопой. След това идва ред на самата кушия, изпълнена с много емоции, желание за победа и истинско съревнование между участниците и техните коне. Състезанието на Тодоровден се гледа от цялото село и винаги се превръща в празник. Конят-победител от кушията се награждава с венец и юзда, а стопанинът му с риза или кърпа и заедно с другите участници обикалят къщите, за да завършат в двора на собственика му, където се случвало и празничното хоро.

Кушията

„На Тудорица се бръзат конете, праи се кушия”.

В Мизия разказват интересно поверие, което обяснява откога е останал обичаят „да се пуска кушия” на Тодоровден. Някога езичниците искали да облажат християните през Великденските пости, като ги примамят да вкусят хляб, примесен с кръв. Свети Тодор пръв научил измамата и започнал да препуска от дом на дом със своя кон и да предупреждава хората да не вкусят от хляба. Кървавия хляб хвърлили в морето и затова рибите имат кръв…

В Боденец мъжете възсядат без седло конете и така пристигат “на Връа до Танчовата могила”. Нареждат се в една редица и при даден знак препускат към лозята. Такава кушия “пускат” три пъти. Четвъртият път е от могилата до селото. Победителят получава кенарена риза, а за коня – крина овес и килограм захар на бучки.

Различни са наградите, включително и пари. В Лесура по традиция  победителят получава юзда, този, който го следва – юлар, а третият – кожен колан.

В Софрониево конете и ездачите трябва да са обърнати „към изгрев слънце” и в тази посока започва надбягването.

Във врачанските села при започване на кушията захранват конете с овес, а ездачите – със залчета от обредния хляб и ги запойват с вино.

В Пудрия конят-първенец е окичван с венец, а от челото му се чупи яйце – обичай „да се множи стоката”.

Навсякъде кушията се приключва с веселби, музика, хора, в които вземат участие всички – и младите, и старите, и децата. Песента на момите оглася цялото село:

            Левен Тодор кула гради, бре, Тодоре,  бре, левенте! –

            Кула гради от камъне, от камъне, от колове.

            Малка мома платно бели, платно бели, ръкав шие,

            ръкав шие, песен пее.

            Загледа се левен Тодор, загледа се, заслуша се,

            та си падна от кулата, та си строши десна ръка,

            десна ръка, лева крака.

            Закара си малка мома да гя съди на конака.

            Тя му дума, отговаря: – Бре, Тодоре, бре, левенте,

            платно ми е, беля си го, ръкав ми е, шия си го,

            песен ми е, пея си я.

            Защо гледаш, защо слушаш, та си падна от кулата,

            та си строши десна ръка, десна ръка, лева крака?

                        (Песента е от Белослатинско)

Именно на тодоровденската кушия за първи път свири новосформираната селска музика в Галово. След кушията, организирана от коневъдното дружество, става и надбягване „пеши” – спортистите от селото се надбягват също за здраве. След 1944 г. тези надбягвания са организирани от стопанството.

Тодоровден в с.Салаш / снимка: Любомир Веселинов

Обредната трапеза

Жените също почитат Тодоровден като омесват обредни хлябове, които носят имената „конче” или „копито” и са в съответната форма. След това всички питки се раздават на съседи и близки, за да бъдат здрави конете през цялата година. Вари се и жито, което се благославя в църквата. За вечеря се сяда на празнична, но постна трапеза, на която се слага отново хляб с мая, супа от гъби и леща.

В Зверино след обеда само жените ходят на църква и след службата в черковния двор сядат на обща трапеза. На месал пред всяка жена се слага обредният хляб, а отгоре – паница варен боб. Свещеникът кади. Младите булки се пречестяват и целуват ръка на останалите жени, а с по-близки роднини се прегръщат и целуват по бузите – обичаят се прави, “за да са хубави децата им”. На тръгване жените носят погачите и паничките и “започват да се „гнясат” (бутат се силно) и “да се ритат, докато „отскокне” (падне) паничката и бобът се разпилее. В Игнатициа младите невести се събират и „ритат“ назад, като конете на Църквището – на мястото днес е построен храма в селото.

В Лик приготвят три ястия за обредната трапеза: варен боб, пълнени чушки с боб и сарми.

Месят се различни обредни хлябове – „конски хляб”, който се кади, „копитник”„конски копитник” или “конска копита” (Ракево), който е във формата на подкова, „копитце”„кончета” (във формата на конче), който булките разнасят на самия празник. Предния ден, преди празника, в Софрониево се меси специален обреден хляб, който се яде „вън от къщи”.

 

Обредни хлябове /снимка: Мариана Гомилева

Кажи кое ти е либето?

В Моравица на Тодоровден, както и на Ивановден, по традиция стават много годежи. Младите се събират около обредните люлки. Ергените залюляват всеки своята изгора, като лекичко я „пошибва” с млада пръчица или клонка и я пита: “Кажи кое ти е либето?” „Бие и не спира”, докато момата не му отговори.

В Горно Пещене люлеенето за здраве е ставало при Стругарското кладенче, където на стара топола връзвали люлка за младите. Люлеят се и в Баурене, Ракево и други села, като „се пошибват” с млада клонка „за здраве”. 

Тодоровден е свързан с още няколко задължителни ритуала. На изгрев слънце децата се къпят, за да са здрави. Жените също мият косите си, за да са красиви и лъскави като конска грива. През целия ден не се яде лук, за да не се разболяват конете. 

Конският Великден продължава да се чества и днес, като през последните години този празник преживява истински Ренесанс в Северозападна България.

Източник: „Карта на времето“, РБ „Христо Ботев“ – Враца

 

 

Подобни статии