Начало История Тихи герои

Тихи герои

от Mariana Gomileva
2413 преглеждания

Корица от книга на Илия Мусаков | снимка: проф. Б. Тошев

Дали да бъдеш част от система, която не одобряваш? Да оцелееш, да я използваш, да я надхитриш, или да се пригодиш към нея? Такъв избор е стоял пред милиони хора в годините на социализма. От днешна гледна точка е лесно да съдиш, след като са минали близо 30 години от официалния край на системата. Историята с досието на интелектуалката Юлия Кръстева разпали отново дебата. Тук нямаме за цел да даваме оценки, нито присъди. Искаме само да разкажем за съдбата на трима творци, над които дълги години е паднала забрава. Общото между тях е нежеланието им да погазят собствените си разбирания за справедливост, което ги е обрекло на трудности и лишения, и на слизане от литературната сцена. Другото общо е техният произход – и тримата са свързани със Северозапада или Дунавска България.

Мусакови – забравените баща и син

През 1894 г. във Враца се ражда Илия Мусаков. Военен, с образование от България и Русия, преди 1944 г. Мусаков се прочува като автор на военни романи, исторически съчинения, документалистика и биографични творби. Дълги години е журналист във военни издания, редактор на периодичното списание „Родолюбие“ и на библиотека „Родолюбие“. Той е описал най-пълната история на 15-и пехотен Ломски полк, пребивавал в Белоградчик. След 9 септември 1944 г. творчеството му е забранено като „фашистко“, с обвинения за „вредна литература“. Успява да отпечата само няколко книги за деца и юноши. И до днес много от творбите на Мусаков така и не са преиздадени. След 1990 г. са преиздадени само малка част от произведенията му, останалите се намират единствено в антикварните книжарници.

Забравата над него вдига проф. Борислав Тошев в изданието си „Белоградчишки лист“, където публикува негови романи. Можете да ги намерите на страницата на листа, като използвате търсачката.

Биографичните данни за Илия Мусаков се губят след 1950 г. Единственото, което успяхме да потвърдим по различни източници беше това, че е починал след тази година, може би в края на 60-те години.

Още по-голяма е забравата над сина му – Владимир Мусаков. Роден е през 1928 г. в Свищов, учи в София, където е съученик с писателя и публицист Георги Марков. Есето на Марков „Владо Мусаков“ е един от малкото достоверни източници за живота на баща и син Мусакови. От него разбираме, че някъде през 50-те години семейството е изселено от София и няма право изобщо да стъпва в столицата. Владо Мусаков все пак успява да учи право в Софийския университет и финанси във Висшия икономически институт (днес УНСС). За да се издържа и да помага на семейството си започва да превежда. Постепенно се превръща в един от най-добрите български преводачи от немски и английски. Дълги години работи на хонорар, с който издържа и семейството си, живее полу-легално в София и едва в края на живота си успява да получи постоянна работа. Почти през целия си живот след 1944 г. живее в изключителна бедност.

Георги Марков разказва за него:

„Владо Мусаков беше един от най-големите прозорци. Благодарение на него ние получихме Кингсли Еймис, Ханс Хелмут Кирст, Хайнрих Бьол, Лион Фойхтвангер и много други.

Но мизерията си беше мизерия. Владо трябваше да поддържа баща си, който го надживя. Отношението към баща му представлява друг пример на рядкото чувство за отговорност и високи нравствени принципи, които притежаваше синът. Под тежестта на обстоятелствата мнозина потомци на изпаднали под ударите на режима бащи побързаха да се отрекат от тях. Понякога това ставаше по взаимно съгласие, защото някои родители не искаха децата им да плащат за техните политически „грехове“. Виден български режисьор се отказа официално от баща си, служител на старата власт, за да може да отиде да следва в СССР. Други се отрекоха от майки и бащи просто за да ги оставят на мира.

Сигурен съм, че Владо би умрял, но никога не би се отрекъл от баща си. Това беше един от малкото примери на дълбока синовна привързаност, на непоклатимо уважение към писателското дело на баща му.

Струва ми се, че и една от причините, поради които Владо не се опита да издаде нещо свое, собствено, беше, че той не искаше да огорчи баща си в смисъл, че той може да печата, а старият не може.

…У малцина мои съвременници съм наблюдавал такава детска и чиста любов към България. Владо никога не беше се удрял по гърдите (както правят мнозина добре платени съвременни патриоти), никога не беше казвал ония невъзможно фалшиви патриотарски лозунги, нито някога беше свързвал България с победа във футболен мач.“

През 50-те и 60-те години Мусаков вече поддържа приятелска кореспонденция с писатели от Западна Европа, дори му позволяват за кратко да замине за Западна Германия и Великобритания. Мусаков се връща след определеното му време за командировка, за изненада на приятелите си. Обяснението му е, че не може така да изложи човека, гарантирал за паспорта му. Освен това семейството му е останало в България.

Владимир Мусаков умира от тумор в началото на 1966 г. В последните му дни по спомените на очевидеца Георги Марков се ражда и детето му, което той така и не вижда. Илия Мусаков надживява сина си.

Илия Мусаков е брат на писателя Владимир Мусаков (синът му носи неговото име), умира от раните си по време на Първата световна война в Алфатар. Стотина години след неговата смърт община Алфатар се опитва да запази спомена за него и да популяризира творчеството му. Трети брат е скулпторът Атанас Мусаков, първият учител по каменоделство в училището в Кунино, общ. Мездра.

(заб. отделни публикации свързват рода на Владимир и Илия Мусакови със с. Българене, описано „Свищовско“. Село Българене днес е в обл. Плевен, на около 35 км от Свищов и е родно място на бившия общински съветник от Враца Владо Мусаков, агент на ДС. Не намерихме роднинска връзка, така че да не се бърка агента „Владо Мусаков“ с преводача „Владо Мусаков“)

Забравен роман

Нашият трети герой придоби втората си слава след 2014 г. Тогава изд. „Хермес“ публикува забравеният роман „Калуня-Каля“ на Георги Божинов. Божинов е роден през 1924 г. в с. Крива Бара, Монтанско. Завършва гимназия в Лом, научава немски език, но учи философия и руска филология в Софийския университет. Владее свободно руски, немски, френски, италиански, френски, английски, дори и малко турски. Живее и работи в Пазарджик, след това – в Благоевград. Журналист и писател, официално – до 1975 г. Тогава в сп. „Септември“ излиза документалния пътепис „Гора зелена, вода студена“, в който е преразказал истинските истории на петима българи, преминали през лагерите на Сталин. След реакция на властта Божинов и целия екип на списанието, са уволнени. С лично нареждане от посланика на СССР целият тираж е иззет и претопен. Божинов е изгонен от всички постове. Уволнена е и жена му Минка, работила като учителка. По спомени семейството буквално гладува.

Георги Божинов никога не се извинява и не взема назад написаното. Не сътрудничи на ДС. Продължава да пише и през 1988 г. успява да публикува романа си „Калуня-Каля“, в който разказва за Априлското въстание. Романът не е подкрепен от никаква кампания, за него не се пише и малцина са тези, които научават за него. Така е до 2014 г., когато писателят Деян Енев помага романът да излезе отново, от изд. „Хермес“. Успехът е изключителен, оттогава книгата претърпява няколко издания и продължава да се продава. За съдбата на Божинов и откъс от негови творби може да прочете в kultura.bg.

Първите двама герои – Мусакови, по странен начин са свързани с един от най-известните съвременни български художници – Недко Солаков. Роден в Червен бряг, син на скулптура Митьо Солаков. Бащата е директор на каменоделското училище в Кунино, като Атанас Мусаков. Синът Недко Солаков създава творбата си „Строго секретно“ веднага след промените през 1989 г. и с нея признава, че е работил за бившите тайни служби. Солаков не се оправдава, а обяснява, че го е правил с вяра в социализма. Това е един от малкото примери на български интелектуалци, които сами са обявили своята принадлежност, без да омаломажават и отричат сътрудничеството си.

Подобни статии