Васил Гендов и Мара Липина в сцена от първия български филм „Българан е галант“
На 28 декември 1895 г. в парижкото „Гран кафе“ се състои първата публична демонстрация на „движещи се фотографии“, с помощта на кинематограф, изобретен от братята Антоан и Луи Люмиер. Така започва историята на седмото изкуство. Датата се отбелязва като международен ден на киното.
Българското кино през годините също развива богата история, благодарение на родни таланти със запомнящи се творби. Голяма част от тях са родени в Северозападна България.

Снимка-колаж: портрети на Мара Липина, Дако Даковски, Стефан Савов
Мара Липина – първата българска киноактриса
Мара Петрова Нонинска-Миятева, известна с псевдонима Мара Липина е родена в село Борован на 13 декември 1883 г. Тя е единствената театрална актриса, която дръзва да се снима в първия български игрален филм. Годината е 1910. В София вече съществува кино „Модерен театър“, където се прожектират предимно френски драми, комедии и прегледи, но обществото ни е много далеч от идеята за българска кинематография. Сред артистичните среди битува мнението, че киното е опорочаващо и срамно изкуство. В такова време се появява младият и „пропаднал“ Васил Гендов, който иска да осъществи „налудничавата“ си мечта да заснеме първия български филм „Българан е галант“. Финансирането е намерено, а актьорите? Никоя от театралните актриси не се осмелява да опетни името си. Само Мара Нонинска припознава оскърбителното за времето прозвище филмова актриса. След снимките на „Българан е галант“ тя е принудена да напусне пловдивската трупа, „затова че е унижила престижа на театъра и на артиста, като е слязла под нивото на обикновените циркаджии“. Ролята ѝ в комедията е на млада дама, която решава да ошушка натрапилия ѝ се кавалер. През 1917 г. излиза вторият филм, в който изпълнява главната роля – комедията „Баронът“ на Кеворк Куюмджиян. Днес на нейно име е учредена наградата „Мара Нонинска“ за дебютна женска роля в киното.
Стефан Савов – верният служител на киното
Друг ярък талант на родния кинонебосклон е Стефан Савов. Роден е в град Монтана (тогава град Фердинанд) на 18 април 1896 г. Завършва средното си образование във Враца през 1914 г. Впоследствие учи в правния факултет на СДУ, а след това и в театралната школа на Народния театър при проф. Николай Масалитинов. Играе в Народния театър „Иван Вазов“ в периода 1920-1969 г., като през 1963 г. е удостоен със званието „народен артист“. Автор е на множество пиеси със социално-битова и историческа тематика.

Стефан Савов
Стефан Савов е един от основателите на „Дома на киното“. Бил е член на Управителния съвет. Една година е бил председател на секция „Актьори“ (1953-1954). Носител е на отличията Заслужил артист (1949), Народен артист (1963), Орден „НРБ“ – I степен (1966), Димитровска награда: 1950, 1951, 1952. „Обикновено артистите бягат от отрицателните роли. Аз съм играл доста такива. Казват, че добрите по характер актьори изпълняват най-добре отрицателни роли. И винаги, когато са ми възлагали такава роля и аз съм се съгласявал да играя, работил съм с любов върху нея. И съм я играл с удоволствие“ – споделя актьорът. Умира на 21 февруари 1969 г.
Дако Даковски – романтикът на българското кино
Дако Даковски е пионер на българската кинематография, певецът на новото село, режисьорът, който допринася за бързото и всестранно професионализиране на нашето киноизкуство. Роден е в село Търнак, Белослатинско, на 7 август 1919 година.
Още като ученик в прогимназията остава пълен сирак. Проявява артистичните си заложби първоначално на селската читалищна сцена, по-късно и в самодейния театър във Враца. Макар да завършва Юридическия факултет на Софийския университет, още като студент през 1939 г. постъпва в студийния „Опитен театър“ на Стефан Сърчаджиев. След неговото закриване през 1941 г. става актьор в Скопския драматичен театър. С въвличането на България във Втората световна война младият актьор с леви убеждения се присъединява към партизаните от отряд „Георги Бенковски“, a след това участва и като доброволец в Отечествената война. От фронта се завръща с орден за храброст – I степен, връчен му лично от генерал Владимир Стойчев. Още несвалил шинела, той става секретар на Камарата на народната култура – до 1947 г., когато е изпратен във Всесъюзния държавен институт по кинематография (ВГИК) в Москва да учи режисура. Там негови преподаватели са най-известните дейци на съветското киноизкуство – Михаил Ром, Сергей Юткевич. Много показателен за мащабността на мисленето му е фактът, че за своя дипломна работа той избира да претвори националната епопея „Под игото“. Всъщност това е първият пълнометражен филм, заснет от завършващ студент. Реализацията е истинско предизвикателство за прохождащото ни кино, макар зад Даковски да застава одържавената през 1948 г. Българска кинематография. Във филма се снима почти цялото българско актьорство, подкрепено от кавалерия, войска, населението на Копривщица и другите села, в които са правени снимките. Една от най-силните страни на Дако Даковски като режисьор е работата му с актьорите. Той „открива“ за българското кино Апостол Карамитев, Цветана Николова, Иван Братанов, Димитър Буйнозов, Богомил Симеонов, Георги Георгиев – Гец, Мирослав Миндов и много други.

Дако Даковски
Времето, в което твори Даковски минава под знака на ентусиазма, на първите стъпки. В своята кратка творческа биография (само едно десетилетие) той поставя „Под игото“ (1952), три филма за неспокойното съвремие на българското село по романите на Ст. Ц. Даскалов – „Неспокоен път“ (1955), „Тайната вечеря на седмаците“ (1957) и „Стубленските липи“ (1960). Именно тази трилогия е причината той да бъде определян като вдъхновеният певец на новото село. Последният му филм „Калоян“ (1962), негова студентска мечта, остава недовършен. Твърде рано, едва на 42 години, жизненият му път приключва на 28 януари 1962 г. „Дако Даковски беше много емоционална и ярка фигура, не само режисьор, но и актьор, общественик“, казва в спомените си за филма и актьорът Мирослав Миндов, който изиграва ролята на Бойчо Огнянов.
Това са само част от българските кино легенди, родени в Северозападна България и отдали се на седмото изкуство, за да имаме днес богата съкровищница от великолепни филмови творби. Техният талант и труд винаги ще ни карат да поглеждаме към старите ленти със сантимент, гордост и възхищение. Те са и вдъхновение за поколения наред знатни имена в киното.
Източник: https://archives.bnr.bg