Начало История Спомени от Кале махла, Белоградчик

Спомени от Кале махла, Белоградчик

от Mariana Gomileva
2582 преглеждания
Спомени от Кале махла - II част

Централният площад на Белоградчик с театър „Пчела“ (отдавна разрушен) | снимка: „Белоградчишки лист“ Текстът „Кале махла“ е написан от доц. Атанас Стригачев за „Белоградчишки ежедневен илюстрован лист“. Публикуваме първата част от него с малки съкращения. Със спомените на доц. Стригачев и ние можем да се потопим в отдавна изчезналите махали и забравените домове и хора на Белоградчик. „Казвали, че навремето преди един век в Белоградчик имало две хиляди жители, но самите белоградчичани добавяли, че са толкова заедно с войниците в казармите и надошлите ученици от околията. Имало една главна улица – Чаршията, имало една банка с пари, имало много дюкяни и занаятчии, двама доктори и само двама адвокати. Всички работели, пенсионерите си почивали. Имало черква и джамия. На старото селище казвали „Зелени град“ и е било от южната страна на скалите и Калето, в Долня, на топло място, защитено от ветровете. Но това е било много отдавна, когато още не съм се бил родил. Сега там няма никой да живее. Има само овци да пасат. Аз съм от Кале махла. Хората на портретите се познават по особеното, по онова, което ги различава. Всеки има очи и нос, но кой е на портрета се познава по щрихите, по бръчките, оставяни от времето около очите и усмивката. Така е и с махлите, всяка има къщи, но се различават по улиците и хората. Нашата махла се е създала първа и е от северната страна на Калето. Нашата улица тогава беше едновремешен калдъръм, наредени един до друг едри кръгли камъни. В нашия град само камъните малки и големи са в изобилие. Скалите са най-големите ни камъни и са нашата гордост. И денем скалите са интересни, а нощем или в мъгла или при блестяща луна са приказни. Много поети са опитвали да ги възпяват, писатели да ги описват и не са успели, даже тия, които пишат приказките. Една фигура била приличала на ученичка, друга на хайдутин, някои приличали на монаси…Но всичко това изглежда на нас ни се струва, а те самите са винаги мълчаливи. Само те си знаят какво са. Ако биха могли да говорят, но нищо не казват. Калдъръмът съобщаваше за всяка каруца и по него се познаваше бързината на конете. Нагоре се чуваха и виковете на каруцарите, а надолу конете сами бързаха. Улицата започваше като продължение на Чаршията, където беше Земеделската банка. Над вратата на банката биеше Градският часовник, монтиран още преди Балканската война, и продължаваше да отмерва с толкова удари колкото се е преместило вечното време. На всеки половин час биеше само веднъж. Неговото също вечно „ла“ се стелеше по улицата, обгръщаше сградите и стигаше до скалите, но не се връщаше като ехо, а там някъде заглъхваше. На хората неговият звън беше достатъчен и живееха спокойно и дълго. Ръчните часовници бяха редкост. Преди завоя от Чаршията към нашата улица беше Бакалницата „КОЛОНИАЛНИ СТОКИ“ на чичо Салим. Той имаше много златни зъби и винаги, когато ме водеха и влизахме в неговия дюкян ми се радваше и ме черпеше с бонбонче. След завоя от фурната на хлебаря Игнат се носеше миризма на топъл хляб и бюреци. Фирма не е имало, защото нямало нужда. Всеки знае къде е хлебарницата. За да стане хлябът сутринта, хлебарите ставали много рано, още през нощта и чираците го месели с краката си, но казваха, че предварително винаги ги измивали. В сряда и петък бюрекът се печеше със сирене, а в други дни понякога с овчо кълцано месо. Игнат лично го кълцал със сатър. Ако месото се смиляло на машинка, бюрекът не ставал вкусен. Когато се опече тепсията, той я изваждаше с дългата лопата. После почака да поизстине малко и за един лев отрязваше с кръгло сатърче голямо парче от бюрека, слагаше го в разреза на парче симид и го подаваше на нетърпеливия щастливец.

Турска карта на Белоградчик | снимка: Белоградчишки лист

Турска карта на Белоградчик | снимка: Белоградчишки лист

Срещу фурната стоеше двуетажна еркерна къща. Там сега е музея и понякога влизат няколко туристи. Нашите в нея не влизат, защото знаят всичко или не ги интересува. Всеки има свои грижи. Улицата върви нагоре и отляво имаше няколко ниски къщи и на ъгъла тухлена къща неизмазана отвън. Отдясно беше къщата и обора на касапина Алекси, синът му стана важен ветеринарен доктор. На малкото площадче между улиците на каменните плочи около бунара се подпираха жени, насъбрали се да вадят вода. Водата през лятото беше малко и винаги не достигаше, жените се редяха на опашка, но не бързаха, а се смееха и си говореха. Около бунара два пъти на ден, преди пладне и на икиндия, спираше градският глашатай да извика с пълен глас важните новини и съобщения на Общината. Преди да се провикне дълго биеше с двете палки барабана, грижливо наместваше очилата си и почваше с дрезгав глас да вика „Съобщава се на всички граждани…“ Жените не го слушаха, защото преди него вече знаеха по-важни новини – коя ще ражда, кой ще умира или какво трябвало да се плаща. След като прочете даденото му от общината, пак биеше барабана, но вече кратко и тържествено. Всички деца от махлата тръгвахме с него и се премествахме до следващото обявяване на важните съобщения, които съвсем не ни интересуваха. Глашатаят имаше още една по-важна длъжност да става фенерджия и да пали фенерите по улицата, когато се стъмни и градският часовник над вратата на банката удари пет. Есенно време се стъмваше рано и ако падне и мъглата, фенерите са особено важни. Той носеше на рамо малка стълба и шише с газ. Подпира стълбата на дирека, подкачва се, отваря стъклената вратичка на фенера, чисти шишето, налива газ, почиства фитила и чак тогава го запалва с клечка кибрит. Точно същото, каквото е правил фенерджията в „Малкият принц“! И по нашата улица също така фенерите са много важни, не осветяват повече от два метра наоколо, но показват накъде върви улицата и трябва да тръгваш по светлините им. От бунара нагоре имаше друга тясна улица съвсем стръмна и разбита с извадени камъни от потрошен стар калдъръм. Говорехме си, че сигурно са я разбили, когато топовете се изкарвали нагоре. Тя беше толкова стръмна, че бяха сложили пейка, за да си поемеш дъх преди да стигнеш до Калето… Вратата на Калето беше обкована с железни плочи, за да не я пробиват куршумите, но по нея се виждаха много дупки. Значи куршуми са я пробивали! Другата широката порта е много далече чак на края на крепостта. От бунара нашата калдъръмена улица продължаваше и по нея отляво беше къщата на ходжата в двора на джамията. Ходжата беше слабичък човек с бледо лице, ходеше из града винаги добре облечен и със снежно бяла чалма. С него имах особена неприятност. Когато той се молеше на минарето, други деца и аз се събирахме и викахме. Беше ни интересно, все едно че глашатаят бие на барабана. Не се подигравахме, а просто така подражавахме. Но един ден, когато баща ми ме водеше за ръка, той ни срещна и каза „Я кога пейем, твой син подиграва…“ Баща ми беше строг и справедлив човек и никога не наказваше без да чуе обвинения. Той само ме попита вярно ли е, но аз не се оправдавах, и ми удари плесник. Само един, но добър.“ Следва продължение… За тези, които са любопитни да видят как е изглеждал някога Белоградчик или просто искат да си го спомнят – албумът с пощенски картички от последните 100 години (някои и по-стари) показва миналото на града.
Улица към крепост "Калето" - сградата на ъгъла сега е Художествената галерия | снимка: "Белоградчишки лист"

Улица към крепост „Калето“ – сградата на ъгъла сега е Художествената галерия | снимка: „Белоградчишки лист“

Подобни статии