Спомени на наследницата на проф. д-р Георги Златарски, ЧАСТ II

 Ангелина Златарска – първородната дъщеря на проф. д-р Георги Златарски / снимка: Мариана Гомилева

Едно от достойните имена в българската медицина, оставило ярък отпечатък върху развитието ѝ е това на проф. д-р Георги Златарски, патрон на болницата в Белоградчик.

Спасил стотици човешки животи, положил основите на съвременния облик на най-голямата болница за спешна помощ на Балканите, „Пирогов“, и завещал солидни научни трудове за бъдещите хирурзи, след смъртта си през 2011 г. той оставя като свои наследници две дъщери и четири внучки.

Срещаме ви с първородната дъщеря на проф. д-р Георги Златарски, Ангелина Златарска, за да научим повече за космополитната му личност:

Кой е най-яркият спомен за баща ви не като специалист, а в чисто човешки план?

И до ден днешен го сънувам, защото той наистина имаше изключително силно присъствие, което явно още усещам. Много дейна и енергична личност, със силна харизма! Сутрин ставаше винаги рано и точно в 7 без 10 излизаше за работа. Пристигаше преди разсъмване в „Пирогов“, работеше през целия ден и никога не пропускаше и вечерните си срещи с пациентите към 19 часа. Така беше до края на живота си на 79-годишна възраст. Успоредно с работата си в болнична среда, не спираше да пише всякакви научни статии. Издаде си сам дори книга, в която събра ценните си проучвания. Впечатляващо дейна личност! Всяка година организираше и много конгреси на Българското хирургическо дружество, правеше традиционните Дни на хирургията в Белоградчик и редовно подготвяше доклади за конгресите на Немското хирургическо дружество. В Германия често водеше голяма група млади български специалисти за да обменят опит с чуждестранните си колеги и договаряше модерно медицинско оборудване от там за България. Помня го непрекъснато отдаден на някаква кауза за развитие и най-важното в тази сфера – за взаимопомощ.

Явно ключовата дума за личността му е „неуморен“. От къде черпеше енергия, по ваши наблюдения?

Баща ми беше спортна натура. Дори на по-зряла възраст два пъти седмично играеше баскетбол и плуваше. Мисля, че се зареждаше и от обичта на колегите си. 40 години беше отдаден на работата си в „Пирогов“ и лично съм виждала, как след като се пенсионира, продължавайки да води пациенти, минавайки по коридорите, от санитарите до началниците на отделения го питаха: – Професоре, защо не се върнете? Вие като бяхте директор изведохте бързо болницата от финансовите затруднения, имахте си принципи и бяхте честен. Липсвате ни!

Дори лекари, които като негови последователи и колеги, подложени на междуличностни недоразумения в годините, не се поддадоха в крайна сметка на интриги и му останаха признателни, чрез отношението си днес към мен като негова наследница. Преминали през изпитанията на времето такива са: проф. д-р Димитър Раденовски, достолепна личност, професионалист и истински семеен приятел, както и проф. д-р Тони Филипов, човек, към когото мога да се обърна по всяко време за всичко свързано с медицината. Когато баща ми сам си откри рак и се наложи да го оперират през 2007 г., лично проф. Гайдарски се зае със сложната операция, а проф. Раденовски беше директор на „Пирогов“ по това време и ми оказа пълно съдействие и опора. Може би звучи по женски мистично, но аз вярвам във възмездието, честността и принципите и знам, че човекът, който някога си е позволил да стане причина за стълкновения между баща ми и тези двама негови последователи – професорите Раденовски и Филипов, ще получи своето разкаяние. Чистата съвест е най-важна! Аз не тая лоши чувства, така ме е научил баща ми – да бъда над негативизма. От него съм разбрала, че той трябва да се „оперира“ навреме.

Като споменавате женската мистика, суеверен човек ли сте?

Не много, по-скоро трезво мислеща. Все пак съм дъщеря на лекар, а медицината е точна наука без място за абстракции и догадки. Но, не мога да отрека, че баща ми ме е възпитал да имам нюх, да вниквам в детайлите и да поддържам добре развита сенситивност. И като говорим за детайлите, един такъв е, че баща ми е роден на 5-ти, почина на 5-ти и то точно преди 50-тата годишнина от сватбата си. Тъжно е, че проф. Златарски не доживя златната си сватба. Останахме ние – аз и 5 години по-малката ми сестра.

Седем жени сте били в близост до проф. д-р Златарски в семейството.

Да, освен от съпругата си, винаги е бил заобиколен от две дъщери, които имаме по още две дъщери. Доста ни е говорил за родовата памет. Всъщност освен неговите знатни имена във фамилията, майка ми също принадлежи на известен самоковски род – завършили Американския колеж, учители, стабилни хора. Бабите са в основата на важното уважение към традициите и възпитание към умерена доза патриархалност и матриархалност. В семейството ни винаги е имало баланс и майка ми се радваше на подкрепата на баща ми за всички. Ценностите предаваме и ние напред. Например, важен принцип е парите винаги да са общи и от самото начало семейството да има единен бюджет. Друг принцип от изключително значение е да има приятелство между поколенията. Спомням си, че до 25-тата си годишнина, когато сключих първия си брак, продължил 10 години, изпитвах радост да ходя с родителите си на почивки и ваканции. Разбира се във всичко това не се губи дисциплината. Особено при мен, като по-голяма дъщеря – научиха ме на отговорност и точност. Баща ми умееше да ми дава пример не с думи, а с постъпки. От него знам, че не е важното дали имаш загубени битки, важното е да нямаш загубена война.

А като говорим за жените наследнички, у всяка има по нещо от талантите в рода. Моите две дъщери са Елисавета, която е юрист и Ивана, която учи в НАТФИЗ. Момичетата на сестра ми са Мартина, която завърши биология в Софийския университет и Гергана, която записа медицина в Софийския университет. Лично аз съм наблюдавала дъщеря ми Елисавета, която от много малка, чак до късно всяка година прекарваше плътно до баща ми по две седмица през лятото на почивка в Белоградчик. Мисля, че е изградил у нея стойностна ценностна система и е допринесъл за изграждането ѝ на достойна личност. Той обаче държеше на максимата „здрав дух в здраво тяло“ и освен качества в характера възпита у всички нас любов към спорта за поддържане на здравословна форма. Дъщерите на сестра ми например, толкова се отдадоха на карането на ски, че дори стигнаха до националните ни отбори.

Какво беше Белоградчик за проф. д-р Златарски?

Като родно място! Дори и да не е роден там. Въпреки че имаше потекло, никога не е бил сноб. Разбираше се прекрасно с турлаците и наистина ги обичаше. Ценеше душевността им и се държеше като приятел с всеки, който се нуждае от помощта му. Дотолкова бяха свикнали той да откликва винаги, че като звъннеха на домашния телефон в София и питаха за д-р Златарски, ако им кажехме, че го няма, уточняваха: „Ама от Белоградчик се обаждаме!“ Бяха научени, че за тях той е на разположение. На опората му не само като лекар разчитаха от хора с власт до бедни семейства.

Аз като отида в Белоградчик, душата ми се разтапя. Помня двамата учители Кръстьо и Анка Стоянови, в чиято къща сме отсядали. Усещам още мириса на дома на д-р Кенерлиджи и до Джамията, на последния ходжа, станал бръснар – бай Роман. Там баща ми е живял през първите си години в Белоградчик, след краткия си престой в къщата на Цанко шивача. Връзката с тези хора е толкова силна, че после синът на бай Роман дори кани д-р Златарски за кум, аз съм кума на внука на бай Роман, а дъщеря ми продължава тази красива традиция и нататък.

Интересното е, че когато е пристигнал в болницата в Белоградчик като млад лекар през 1956 г., първоначално баща ми е бил сам в Хирургичното отделение. По-възрастните лекари са гледали скептично на него и е трябвало да им се докаже.

След като по-късно той се завръщаше там през летните ваканции, винаги прекарваше часове в болницата, за да преглежда пациенти и да ги насочва при специалисти в София, за да им се помогне и всички го гледаха с огромен респект. Никога не прекъсна връзката си с местните. Докато работеше на зряла възраст в „Пирогов“ постоянно организираше обмени на лекари от Белоградчишката болница със специалисти от Германия. Продължи да съдейства и за дарението на важна апаратура за медицинска помощ в градчето.

Имаше ли проф. д-р Златарски любимо място сред скалите?

Точно подножието към тях. В долния край до Джамията му беше най-сантиментално. От там са се качвали редовно на излети сред скалите, носели са грамофони, пеели са, разхождали са се сред причудливите форми, замръквали са до късно сред дивната природа на Белоградчик. Много са работели, но и много време са прекарвали сплотени навън. Както се казва и работата и веселбата е била с пискюл. Една силна традиция е провеждането на Дни на спешната коремна хирургия в Белоградчик. Като тръгнехме на разходка, докато стигнем до площада винаги ни спираха хора да го поздравяват и разпитват какво е замислил и организирал. Така че, всички места му бяха любими – и по-романтично усамотените в околностите, и централните кътчета, гъмжащи от народ, който го боготвореше.

Последното пътуване на баща ми беше до Белоградчик. Седмица преди смъртта си, знаейки че здравето му се влошава, като че ли съзнателно е пожелал да се сбогува с това сакрално място. Отиде там за кратко, върна се смирен и след няколко дни си отиде завинаги.

Днес аз вярвам, че духът на проф. д-р Златарски понякога се завръща при скалите и се слива със златните залези там. Белоградчик ми е златен! И за баща ми и за мен той е слънце, летен залез, окъпани в златисти багри върхове на тези величествени каменни гиганти, внушаващи усещане за вечност!

Вижте във видеото какво е бил Белоградчик за проф. д-р Георги Златарски: