Белоградчишката крепост / снимка: Мариана Гомилева
Със златни букви в историята на Белоградчик е записана постигната бляскавата победа в Сръбско-българската война от 1885 година. Една война, провокирана и наложена от Великите сили – следствие, както от Берлинския договор, така и от политиката на Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия. Започнала на 2 ноември 1885 година „войната на капитаните”, трае твърде кратко, но показва силата на българския дух и умението на българина да брани българската земя. Тази война е предпоставка за международното признаване на Съединението, трасиращо пътя на Отечеството ни към самостоятелно развитие и просперитет.
В дните на епичните сражения при Сливница, Гургулят и Драгоман положението на Северния театър на бойните действия също е напрегнато. Настъплението на сръбската Тимошка армия се осъществява в три колони и започва на 3 ноември 1885 година. Сръбският десен фланг, разположен на проходите Св. Никола и Кадъ-боаз, преминава границата и се насочва концентрично към Белоградчик. След като дават кратък отпор, граничните български застави и прикриващи отряди отстъпват под напора на 14-ти резервен сръбски полк. Сърбите завземат селата Салаш, Чупрене, Върбово и Пролазница. Сръбската артилерия, разположена на източния склон на връх Ведерник, предприема обстрел на Белоградчишката крепост.
Белоградчишката крепост / снимка: Мариана Гомилева
Отчитайки сериозността на положението на Белоградчишкия отряд, състоящ се от 326 души под командването на поручик Чолаков, командващият Видинската крепост капитан Узунов изпраща към Белоградчик подкрепление от около 400 души, командвано от поручик Дворянов.
Поручик Стефан Чолаков – полковник на артилерията / снимка: проф. Б. Тошев
На 4 ноември подкреплението в района на с. Калугер, атакува и отблъсква сърбите, опитващи се да превземат българските позиции около Мусин връх. Вечерта на 5 ноември отрядът на поручик Дворянов влиза в града и заема позиции за отбрана на Белоградчишката крепост. В този ден сръбските сили се ограничават само с обсадни действия, включващи главно артилерийски обстрел на града и крепостта.
На 6 ноември още от сутринта сражението при Белоградчик пламва с пълна сила. Командващият сръбските сили полковник Путник разпорежда непрекъснат артилерийски обстрел на българските отбранителни линии. Към обяд врагът предприема незабавно настъпление. Тук поручик Дворянов използва хитрост като изпраща няколко войника в тила на сърбите. Тяхната честа стрелба, виковите „Ура”, както и точният залпов огън от българските позиции предизвикват паника в сръбските редици, последвана от всеобщо отстъпление.
На 7 ноември продължава преследването на разбитите сърби до напускането на българската територия.
Порта от Белоградчишката крепост / снимка: Мариана Гомилева
Боят при Белоградчик на 6 ноември 1885 година, както ще отбележат по-късно военните историци, е образец на инициативна, активна отбрана. Малкият Белоградчишки отряд, без артилерия, разбива цял сръбски полк с една планинска батарея и го изважда от бойните действия до края на войната. Тук сърбите дават 46 убити, между които един командир на батальон, командирът на планинската батарея. Около 50 души са ранени, а в плен са взети около 90 души, 20 пушки, муниции и един лафет от планинско оръдие, както и конят и сабята на полковия командир полковник Путник.
Стена от Белоградчишката крепост / снимка: Мариана Гомилева
Победата при Белоградчик се отразява благоприятно върху цялостното развитие на събитията на северния военен театър. Героичното поведение и на защитниците на Видинската крепост, също е от решаващо значение за изхода на войната.
Победата на България във войната от 1885 година е победа на българската национална кауза. Силата на българското оръжие е коментирано дълго и обстойно от военните специалисти и има решаващо значение за подписването на Букурещкия мирен договор. С тази победа българите от Мизия, Тракия и Македония защитават успешно съединистката идея, осигуряват на България авторитетно място в Европа и откриват пътя за икономическо, политическо и културно развитие.
Източник: Кинка Михайлова – историк от Белоградчик