Начало Забележителности Романтични места в северозападна България – муза за литературни съкровища

Романтични места в северозападна България – муза за литературни съкровища

от Mariana Gomileva
794 преглеждания

Черепишкият манастир / снимка: Мариана Генова

„…След вечеря пред хотела, на терасата, качвам се на балкона да чакам смръкването в дола. Бабини плазове се дигат срещу мене, обвити в тънката неуловима мъглявост на здрача. Червеникавите извити сводове и червеникавите изострени обелиски тънат в меланхолията на вечерната виделина; щърбите върхове на най-горните скали и на дърветата, взели образи на човешки фигури, се рисуват самотни и студени в гаснеющий лазур на небето. Пещерите зеят потъмни, дървесата по стената сливат клоните си, гарвани и орли като черни точки минат по отвеса на скалите и се изгубят там незабелязано, вероятно влезли в гнездата си. Последните отблясъци ла деня се борят обезсилени с победоносно нахълтващата в дола дрезгавина. Шумът на реката и глухотата на вечерния час стават трагични. Духът на усамотението, на отчуждеността от света, на предвековната дивота завладява тука. На известния висок и небето бодящ обелиск пак се е закрепил неподвижно орел, да нощува или да гледа в кръгозора. Той стои там да почива, докогато съвсем се стъмнява. Изваяните форми на стената се обезличават, сливат, дърветата там са големи черни, безформени петна, цялата стена става един намръщен и тъмен зид, който прехлупва усоята със суровата си сянка. Звездиците заблещукват на тихото небе; лъхва хладен ветрец. И сега долината е грозна в шумът на Искъра се превръща на погребален стон в тъмнината, той ехти плачевно, зловещо.

Прибирам се в стаята си. Външният воден шум продължава своите екове и неспирната му песен, приспиваща и унослива, заклопва клепачите ми.“ (Иван Вазов. Из „Черепич: Излет в дебрите на Стара планина и на българската книжнина”)

Вазовата тераса / снимка: Калина Тодорова

Забележителностите на Черепишкия манастир и историческите местности около него са повод за две посещения на народния поет и писател Иван Вазов през 1899 и 1907 г. Спомените на местното население оживяват в безсмъртния му разказ „Една българка” и в десетки други творби: пътеписи, разкази, стихотворения. По идея на духовниците от манастира, век по-късно се създава т. нар. „Вазов кът“: снимков материал, стари издания на Вазовите съчинения, спомени. И незабравима гледка: Искърът, с песента на буйните води, белите скали и живите легенди на вековната обител.

През 1897 г., вдъхновен от неповторимата прелест на Черепишкия манастир и околностите му, Алеко Константинов създава пътеписа „В Българска Швейцария”. В 1939  и 1940 г. манастирът е посетен от Никола Вапцаров и Антон Попов. За тези посещения напомнят Алековата скала и Вапцаровият дъб.

Първото посещение на Иван Вазов е през лятото на 1899 г., когато тръгва от София с новата железница през Искърското дефиле и слиза на Черепиш. Отсяда в манастира. Тук, с помощта на водач, той предпирема излети по  Ботевите места в балкана. За пътуването пише на проф. Иван Шишманов: „Това лято /1899/ гостувах няколко дни в Черепишкия манастир  и от него направих няколко излета по дивните бърда и клисури, що заобикалят тая омайна местност в хладната долина на Искъра“. (Иван Вазов – спомени и документи, 1976 г).

Дълги години сред манастирското братство се говорело за престоя на Вазов и излетите му в околността. От тези приказки се ражда и идеята, в манастира да бъде създаден „Вазовият кът” и „Вазовата тераса”, където, според монасите патриархът пиел кафето си, заслушан в шума на Искъра. Тук е и клепалото. Него всеки от многобройните поклонници, гласи местното поверие, трябва да удари по три пъти – за да е здрав през годината.

„Вазовата тераса“ и местността Погледец над Челопек се свързват с посещението на Вазов, а в околностите на Черепишкия манастир една скала напомня за стъпките на Алеко Константинов по тези места – Алекова скала, извисяваща се недалеч от Шишманова пещера, край шосето Мездра-Елисейна.

От автора на юбилейния сборник исторически очерци, посветени на Врачанска епархия и манастира (издаден 1983 г.) Николай Маджуров научаваме, че още в края на ХХ век е оформен и Вапцаровият кът. „Под Вапцаровия дъб днес е оформен скромен възпоменателен кът за поета от учениците на Духовната семинария. Той се намира току над отвесния бряг на Искъра, където е и Алековата скала” – пише доц. Маджуров. Авторът не само описва посещенията на нашите големи поети и писатели в манастира, но се опитва да проследи как то е отразено от самите тях в произведенията.

                „…Съмна се. И таз нощ прекарах във нейните
                        обятья разкошни,
                и спах, и на Искър слушах чаролейните
                        мелодии нощни.

                Съмна се. Екнали на жаби, на птиците
                        звънливите орди,
                закършил глас славей, въздуха орлиците
                        зацепили горди.

                Усмихват се зъбери, урви и връхове,
                        от слънце огрени,
                прозорец пропуща планинските дъхова
                        с живот напоени.

                И влазят при мене зарите, свободата
                        и горското утро,
                подавам глава и здрависвам природата!
                        „Добрутро, добрутро!”

Разкошната долина е озарена чудно от утринното слънце. Смеят се горите и камъните, смеят се цветята и тревите по ливадата, смеят се песните на славеите, чиито гласове долитат от близката гора до хотела.

Използувах утринния час за една разходка на запад из пролома, вървейки по платното на линията. Отдясно ми е неспирната песен на Искъра. Безчетни славеи от гората се обаждат и цепят въздуха със звънливите си елегични ноти. Кукувици нейде кукат. Искърът бучи по-силно. На всяка нова стъпка пред мене се отварят пови прелести. Разкошната природа е дивно пъстра и живописна. Скали, гори, песни, шумове, ливадки сред пленителни долинки, картини свежи, самотии поетически, в които на душата се натрапват най-невъзможни блянове за тиха радост и щастие… На една скала под Искъра се спирам под сянката на едно дръвче и съзерцавам хубостите на тая планинска природа и тъна в блажена самозабрава…

               В недрата на природата цветуща
               душа ми тайни си копнежи носи.
               Всяк звук и вид на тоя свят живущи
               в мен дига спомени, мечти, въпроси.

               И наште два живота дружно дишат,
               природа моя, знай, дели, тълкува,
               във песните й тъгите ми въздишат,
               във нейний стон сърце ми себе чува…

               Аз дъхам с нейний дроб, размесен
               в живота й, разсеян из ефирът –
               и ставам дъх, луча, звук, струя, песен,
               и дишам с битието на всемирът.

Искърското дефиле / снимка: Йордан Недялков

Отвъд реката, която е сега голяма, мътна и сърдита, из една гора се задават селянин и селянка, прекосяват зелената полянка и идат към Искъра. Мисля, че те ще го минуват, и зачуден очаквам да видя това смело и опасно газене. Те вървят няколко време все край него, дохаждат до една скалиста стена и бързо се покатерват по нея. Те се катерят като кози. Разбрах тогава, че през тая отвесна скала е невидимия път на местното население, което отива към манастира и по-далеко. След дълго мечтане и взиране в Искъра повръщам се вече през гората из прелестна горска алейка, пълна с миризми и със славейчини песни. Когато стигам до хотела, там се здрависва с мене един млад поп от ближното село, с когото приказваме няколко време. Тоя млад поп е малко опозиция на висшето си началство, в смисъл че чете Духовна пробуда, която е запретена, и не одобрява някои църковни порядки. Мене ми се харесва тоя дух на критика и на съмнение у нашето бяло духовенство. О, свети синодални старци, оставете тия служители на църквата свободни да мислят върху работи, за които през десет века не са помисляли. По-добре нови мисли в главите, отколкото свещеният плесен и непробудната тъпота там.

През послеобедното време небето се намръщи с облаци, стана хладничко. Очаквайки часа за тръгване за София, аз направих нова разходка из същия пролом, която завърших с дълга почивка въз един балван сред Искъра. Мътните му талази гърмяха заглушително около мене, аз се унасях в тоя див шум на водната стихия, като че исках да проникна в тайния му говор… Заръси дъждец, аз разпънах чадъра си и продължавах да съзерцавам и да слушам, и да мечтая под музиката на вълните.“ (Иван Вазов. Из “Черепич: Излет в дебрите на Стара планина и на българската книжнина”)

 

 

Източник: Карта на времето, РБ „Христо Ботев“ – Враца

Подобни статии