Начало Култура и развлечения Разказът „Малка тъмна уличка“ е сред наградените от Младежки дом – Враца

Разказът „Малка тъмна уличка“ е сред наградените от Младежки дом – Враца

от Mariana Gomileva
584 преглеждания
Приключи оценяването на участниците в обявения от Младежки дом – Враца Четвърти конкурс за кратък фентъзи разказ „Вино от глухарчета през зимата” на тема „Тъмното”.
В тазгодишното издание се включиха автори от София, Карнобат, Варна, Шумен, Враца, Банско, Бургас, Априлци, с. Боденец.
В първа възрастова група от 14 до 19 навършени години поощрителна награда се присъжда на Божидара Димитрова от гр. Враца.
Във втора възрастова група без ограничения на възрастта бяха присъдени две трети места и две поощрения.
Трето място – Николай Гешев – гр.Варна и Полина Велева – гр. Луковит.
Поощрения: Ралица Атанасова – гр. София и Теодора Недева – гр. Варна.
Честито на наградените!
Публикуваме разказа, който спечели ТРЕТО МЯСТО, с автор ПОЛИНА ИВАНОВА ВЕЛЕВА:
 
Малка тъмна уличка
 
Гръмотевица раздра небето. Поредната. Едрите капки не закъсняха. Нина нямаше чадър. Бе го оставила вкъщи, понеже според прогнозата днес не се очакваше да вали. А сега щеше да е вир вода, докато се прибере. Не трябваше да става така. Само да си бе тръгнала по-рано от библиотеката, вместо да се рови в копията на старите градски вестници в търсене на легенди по случай празника на града, сега вече щеше да си е вкъщи. Градът празнуваше 120 години от основаването си и градската управа най-учтиво бе посетила училището ѝ, за да помоли по-будните ученици да подготвят материали за градската история. Най-добрите щяха да бъдат представени на празника, а това беше страхотна допълнителна дейност, която Нина можеше да представи на кандидат-студентското си интервю следващата пролет. Знаеше, че журито цени високо подобни постижения и щеше да ѝ помогне да влезе в университета, който искаше. Само трябваше да се разрови надълбоко и да открие нужната информация. И понеже повечето от останалите ученици се бяха фокусирали върху основаването, зараждането и развитието на града, на Нина не ѝ остана друг избор да изпъкне с нещо, освен да се разрови в градските легенди. Засега местният вестник не носеше успех, защото информацията бе суха и скучна и можеше веднага да я забравиш, понеже почти във всеки град се случваха такива неща. На нея ѝ трябваше нещо ново, мистично, хващащо вниманието от раз.
Поредният гръм огласи нощта, вадейки Нина от мислите ѝ. Тя подскочи леко. Дъждът се лееше и вече се бяха образували локви. Не изглеждаше като да спре скоро, а и Нина не живееше далеч от училище, затова вдигна есенното си яке над главата и се втурна към вкъщи. Беше с летните си маратонки на дупки и след 5 крачки и две локви, краката ѝ вече бяха подгизнали. Бързаше колкото може, но и дъждът не ѝ оставаше длъжен в този налудничав маратон. Едва удържаше дъха си. Сърцето ѝ бе извън ритъм.
На разклона за жилищната кооперация, където живееше, Нина спря да си почине за секунда. Дишаше тежко, жадно поемайки въздух, който дробовете ѝ все още се мъчеха да оползотворят ефективно. Краката я боляха. Пред очите ѝ се стелеха масурите мокра коса, която якето не бе успяло да покрие. Разгледа опциите си – малката тъмна тясна уличка, която щеше да я отведе вкъщи за пет минути, или голямата широка и добре осветена улица, която щеше да ѝ коства петнадесет минути,тъй като обикаляше целия квартал. Изборът изглеждаше ясен. Освен ако не си се начел на всичките странни истории свързани с тази малка тъмна уличка, подготвяйки проучването си за града. Това дори не беше уличка в пълния смисъл на думата. Заради прекомерната урбанизация в квартала, серия сгради бяха издигнати и я опасваха от двете страни. Отделно от това, старите собственици на къщи продължаваха да си поддържат имотите, преграждайки ги с каменни огради на свой ред.Входовете им все още бяха в различни краища на пътеката и така мястото се бе превърнало в безименна улица, където можеш да намериш изхвърлени слушалки, смачкани детски биберони, хартийки и огризки, а един път Нина видя даже шнорхел. Уж живеещите наоколо поддържаха мястото, но странните артикули продължаваха да се появяват и изчезват. През деня в уличката имаше завиден трафик, понеже всички я ползваха за кратък път през квартала, но през нощта – малцина се осмеляваха да минат оттам. Тъмнината винаги прави обикновените неща необикновено страшни. В квартала дори разправяха, че който минавал по тъмно оттам, повече не се връщал. Изчезвали вещи. Хора липсвали с часове и после разправяли, че минали на пряко през уличката и ги нямало само пет минути. Понякога отвътре се чуваше лай на кучета, а след това нямаше следа от такива. Според една статия от преди петнадесет години, жена била нападната с нож в опит да я оберат и приключила с десет шева в болницата. От шока не видяла нищо, не знаела защо е минала оттам, не помнела, не искала да говори повече за това. Веднъж дори намерили почти премръзнал бездомник. Затова и Нина никога не минаваше оттам вечер. Сега обаче бе мокра, с подгизнали маратонки и просто искаше да се прибере вкъщи на топло.
– Влизаш или излизаш?! – чу припрян глас зад себе си Нина. Вдигна поглед под мократа коса, висяща пред лицето ѝ, за да открие своя съученик и съсед Васил, нахлузил качулката на тъмния си суитчър. И той бе част от маратона по надбягване с дъжда, който и двамата безвъзвратно губеха.
– Ехо? – напомни ѝ, че все още очаква отговор. В незнанието си какво да отговори, тя просто се изправи и му направи път. Васил извади телефона от задния джоб на дънките си и включи фенерчето.
– Нима ще минеш оттук? – изненада се тя, когато осъзна какво планира.
– Да. На пет минути от вкъщи е. Вече и без това съм достатъчно мокър. Ти какво? – огледа я подозрително. – Не ми казвай, че ще минеш по дългия път!
– Ами… аз…
Той не дочака да чуе отговора или по-скоро оправданието ѝ, и я дръпна след себе си в тъмната плашеща уличка. Нина така се сепна, че не съумя дори да се възпротиви, а секунди по-късно вече бе прекалено уплашена да понечи да се върне сама назад и продължи да крачи зад Васил. С него се познаваха от деца и той винаги бе бил това безстрашно хлапе, което ще се качи на най-високия връх на дървото, ще прескочи в двора на съседа, у който е паднала изританата топка и ще люлее люлката толкова силно, че да види дали може да я обърне с главата надолу. Той беше кибритлия, докато Нина беше кибритена клечка, която не искаше да хване искра.
– Не ми казвай, че те е страх? Цялата трепериш. – подхилкна се пред нея Васил, усетил треперещата ѝ ръка в своята.
– Не, не… студено ми е. – излъга тя.
– Заради историите ли е? Тези дето разправят за уличката? – тя запази мълчание, навярно се смяташе, че вече е прекалено голяма, за да я притесняват такива истории, но ги бе видяла като статии в местния вестник – защо ще са там, ако нямат доза истина? – Не им вярвай. Нищо не е такова, каквото го изкарват.
– Жена е била намушкана тук. – напомни му Нина.
– Не е вярно. Порязала си е ръката на камък, когато се е спънала и паднала. Така става като бягаш от гузната си съвест. А после някой казал, че било от нож и макар лекарите да възразили, звучало по-интересно и затова сега хората го помнят като нападение.
– Как така е бягала от гузната си съвест? – не разбра Нина.
– Според дядо ми, знаеш го, този дето знае всичко и всички и само разказва истории от тук и там, жената била някаква измамница дето опитвала да подведе възрастните хора в квартала, говорейки им глупости за застраховки живот и имущество и им взимала малкото спестени пари, давайки им фалшиви бланки, а после използвала подписите им, за да ги фалшифицира върху документи за предписване на имоти към нея, та като починат, всичко да мине в нейни ръце. Дядо ми ги знае тия работи. Така че това да се пребие в уличката било като дар от небето. Каза, че поне трима от неговите познати от онова време са щели да изгубят жилищата си, ако тази жена не била пострадала тогава. Твърди още, че чантата с документите, които носела, изчезнала онази вечер и никой повече не я видял. – обясни Васил. – Затова не мисля, че пътеката е страшна. Тук винаги намираш това, което търсиш. Ето тази жена си е намерила белята, опитвайки да измами невинните хора.
– А бездомника? – не се стърпя да попита Нина, точно когато завиха към другата част на пътечката, където имаше повече зеленина, дървета и останали пънове от вече отрязани такива. Още малко и щяха да са навън от това плашещо място.
– Този, който бе спасен от измръзване ли? – Васил не можеше да види изненадания поглед на Нина в момента, но все едно го усещаше зад гърба си, защото додаде. – Изненадвай се колкото си искаш, но ако тоя човек не беше дошъл в уличката, навярно вече да е не е сред живите. Знаеш ли, че аз го намерих? Да. Аз бях, докато отивахме с дядо до магазина. Чакахме още полицията да дойде, когато човекът ми разказа, че му било много студено и попаднал на тази уличка. Всичко, което искал, е да се свие на топло. Тогава не щеш ли попаднал на стари одеяла, с които се увил и така успял да се стопли. Не знае откъде са дошли и какво са правили тук. Хората не оставят подобни неща в малки тъмни улички. – обясни момчето.
– Смяташ, че улицата му е дала това, което търси?
– Не смятам – знам. – отговори сигурно. – Все пак за това място се носи легенда. Дядо ми я каза още като бях малък. Преди много, много години – този град още започвал да се формира и хората тепърва строели домовете си – се появил един объркан старец, който се лутал наоколо сякаш търси нещо. Никой не му обърнал внимание, понеже бил чуждоземец и хората странели от такива. Единствено едно малко дете се приближило до него. „Дядо, мога ли да ти помогна?, попитало то. „Какво търсиш?“ Старецът се усмихнал, погалил детето по главата и отвърнал, „Намерих го вече“. Сетне продължил по пътя си и никой повече не го видял. И всъщност това е мястото, където е станало. Тази малка уличка, където хората намират това, което търсят.
– Интересна… легенда. – недоверчиво отвърна Нина зад него.
– Не ми вярваш? – спря за момент на място Васил, обръщайки се към нея, фенерът на телефона му светеше ослепително право в очите ѝ. – А на това ще повярваш ли? – той отмести светлината от лицето ѝ към близкия дънер, на който се виждаше нещо червено. – Познай какво е? – бе прекалено объркана, за да познава, затова Васил отиде и вдигна червената вещ. Едва тогава Нина осъзна какво държи той в ръцете си – беше чадър. Появил се от нищото чадър. Съученикът ѝ го отвори и двамата се скриха под него, продължавайки пътя си към вкъщи.
Нина още се опитваше как да обясни на съзнанието си какво бе видяла. Навярно някой бе изхвърлил чадъра си там и затова го бяха намерили. Чиста случайност! Но дълбоко в себе си знаеше, че не е това. Този чадър бе напълно здрав, почти нов дори. Какъв беше шансът да се нуждае от чадър и да намери такъв в уличката?
– Е, видя ли? Казах ти, че на тази пътека хората намират това, което търсят. – рече той, подавайки ѝ сгънатия чадър. –Ето, ти намери не само чадър, но и информация, която да ползваш в проекта за градската история. Тъмнината заблуждава и прави дори магичното страшно. Понякога трябва да се гмурнеш в мрака, за да откриеш истината.–сви рамене Васил, сетне се обърна да си ходи.
– Хей! – сети се Нина. – А какво всъщност е търсел старецът?
– О! Това ли? Каквото всички – доброто у хората.
 
 
Източник: Младежки дом – Враца

Подобни статии