Начало История Пътят до София преди асфалтовите пътища и жп линиите

Пътят до София преди асфалтовите пътища и жп линиите

от Mariana Gomileva
1532 преглеждания

Българско село в поречието на р. Лом. Гравюра на Феликс Каниц

Парадоксът на Балканите е, че сме на кръстопът, а открай време имаме проблем с пътищата и придвижването. Може би последния продължителен период на мащабно пътно строителство и свързаване на селища е бил по времето, когато сме били част от Римската империя. И до днес трасетата на много от тях се използват, други стоят неподдържани, но подсказват къде е минавал прекия маршрут – като прохода „Св. Никола“, свързващ Северозападна България със София. До построяването на жп мрежата, опасваща цялата страна, в България пътуването е било трудно, опасно и отнемащо много време. Колко точно – припомня ни „Белоградчишки лист“ на проф. Борислав Тошев.

КАК СЕ Е ПЪТУВАЛО ДО И ОТ СОФИЯ (МАТТЕЕВ, 1936)

След Освобождението България е останала само с две железопътни линии и с корабно съобщение по Дунава. Пътуването из страната е ставало пеша или с коли с конска тяга – пощенски или файтони. Пътуването е отнемало много време и е ставало с почивки на различни възлови места.

Както и сега, така и тогава, важен път за София е този през Петрохан. Тук почивките обикновено са правени в Берковица, Клисура (сега Бързия) и на самия Петрохан. В Клисура е имало два хотела, където обикновено за обяд са предлагали пастърва. А от Петрохан пътникът рядко е пропускал да не си купи малиново вино, приготвено на място и поставено в глинена стомна с царевична запушалка (в-к Мир, бр. 10838 от 5 септември 1936 г.).

Още по-трудно е ставало пътуването от Белоградчик до София. Преди пускането на железницата – злополучен строеж на железния път, продължил много години, белоградчичани, пред пътя през Петрохан, са предпочитали да пътуват по друг начин – през прохода Св. Никола след Чупрене до Пирот и оттам с влак до Цариброд и от Цариброд пак с влак до София.

Изобщо в тези години да се пътува пеша на дълги разстояния е било нещо обичайно, но не и безопасно, поради възможността да се срещнат разбойници. Баща ми разказваше, че като ученик се е случвало да пътува пеша от Кула до Видин и обратно. По този път е имало едно усойно и гористо място, където винаги би могло да се очаква среща с разбойници. Една вечер веднъж на това място баща ми с ужас видял, че в гората нещо свети – той върви по шосето, а покрай него от двете страни тези светлини не изчезват, а се появяват на различни места. Оказало се, че не са разбойници, а стари пънове, които фосфоресцирали в нощната тъма. И друг случай: баща ми вече бил офицер в Белоградчик и служебно с колело пътувал надолу по шосето. При Боровица в огледалото за задно виждане видял един старец бодро да върви по шосето – в него разпознал дядо си Тошо. „Дядо, къде си тръгнал?“, – казал баща ми. „Идвам от Кула и отивам във Фердинанд да си купя панталони“, – казал дедо Тошо.

Подобни статии