Герб на България, рисуван от Петър Богдан. Църковните архиви са запазили част от писменото наследство на Чипровско, преживяло пълен погром след въстанието
Преди време ви разказахме за първото българско светско училище – това в Чипровци, открито още в далечната 1624 г. То е прекъсвало работа само в годините на въстанието и последвалото опустошение на Чипровско. Емигриралите отвъд Дунав българи продължили просветата в Банат, а населилите се отново в Чипровци заедно с възстановяването на града отворили отново училището си. Образователното дело отпреди въстанието не било само училищно – мисионерите, свещениците и видните граждани всячески се стараели да ограмотят децата и да ги приобщят към европейските идеи и развитие. Хоровата музика е една от най-древните музикални форми и от ранното Средновековие е широко застъпена в християнството. В Западна Европа с настъпването на Ренесанса и Реформацията започва и яркото присъствие на композитори, които индивидуално пишат хорова музика и развиват това изкуство и извън църквите.
В разцвета на Ренесанса западната църква започва да се обогатява с музикални композиции, архитектурата следва най-съвременните идеи и все повече става ясно, че ако иска да е сред хората, духовенството трябва да го привлича с различни похвати. Чипровци, благодарение на тесните си връзки с Италия, също преживява този разцвет. Тогава е въведно и детското хорово пеене. Данни за това е открил свещеникът-пасионист Анджело Джорджета в непубликувани архиви на Петър Богдан. Там бележития чипровчанин, автор на първата българска история, описва пеенето на деца в Копиловец. Някога това е процъфтяващ град, днес – село Копиловци, възстановило се след пълното разрушение при потушаване на въстанието.
Публикуваме откъс от книгата на Джорджета „Край брега на Дунава. Начало на католическите общности в България“. В нея той разглежда историята на българските католици и обръща специално внимание на писма и доклади на Петър Богдан, които могат да се намерят в църковните архиви. Книгата е отпечатана в Италия през 2006 г. Заглавието на цитирания откъс е „Първия детски хор в историята на България?“, но след дълго търсене на информация решихме да напишем категорично, без въпросителен – от наличните досега исторически данни е почти сигурно, че в Копиловец е създаден първият български детски хор. Следващите хорове, като изключим задължителното пеене от възрастни свещенослужители по време на служби, са създадени чак през XIX век, предимно към читалища.
„По примера на Чипровец са открити училища в Копиловец и Железна. Липсват сведения за способността на Братята монаси, които учителстват в Копиловец и Железна, но е сигурно, че и там са назначени за учители най-способните свещеници, още повече, че малкото градче Копиловец съперници почти във всичко на Чипровец – в броя на католиците, в щедростта на дарителите в полза на черквата, та дори и в певческия хор… В Чипровец пеят братята монаси. В Копиловец, обаче, заедно с тях пеят и децата – гордост за жителите на Копиловец. В един още непубликуван доклад на Петър Богдан от 10 ноември 1670 г. (Дела на Пропагандата, лист 544 V) четем: „Един от монасите е избран от настоятелите винаги да се занимава безплатно с училището. Той учи децата на католиците да четат и да пишат, ако не и повече, поне с буквите на Св. Кирил… учи ги да смятат, което за тях е най-необходимо. Учи ги да четат латински и да пеят в празнични дни на литургиите, на вечерните и на погребенията, за голяма утеха на народа“. Може да се каже, че това е първият детски хор в историята на България.
Между училищните стени младото поколение се учи на четмо и писмо, на смятане и на Закон Божи, а възрастните и старите се учат сред черковните стени. В лист 542 V от доклада на Петър Богдан от 10 ноември 1670 г. четем: „Посланията, евангелието и благословите, в неделя и празнични дни, се пеят на славянски език… и това за задоволяване на народа. Така, наистина, по-лесно се научават словата на Свещеното Писание“. А на лист 543 V се чете:
„Проповедите се казват сред литургията на олтара, понеже народът живее потиснат, винаги зает в работи на тираните нито би бил свободен, в благоприятни времена, извън литургията да дойде на проповеди. Има и друга причина и похвален обичай: ако и празнични и неделни дни, някой на пример е присъствал на десет тихи литургии, никога обаче не пропуска, освен по уважителни причини, манастирската литургия, защото през манастирската литургия посланието и евангелието се пеят на народен език. Изповедта е обща и опрощението се дава от енориста, съобщават се задължителните празници, предава се мирът на народа, проповядва се… Така навлиза дълбоко този обичай, че се счита за загубен този деня, ако се пропусне манастирската литургия (манастирската литургия или главната литургия, неделна или празнична, на която са задължени да присъстват всички свещеници – монаси и братя-калугери).“