Проф. Миглена Николчина с баща си, писателят Илия Николчин, в село Стакевци, 2008 г. / снимка: семеен архив на сем.Николчини
Из планинските пътеки на Северозападна България – там, където са се родили и отраснали в неподправена среда толкова много таланти, се отличава име, което е емблематично за няколко области на културата.
През целия месец октомври отдаваме почит на една от най-ярките ни личности в литературата – журналистът и писател Илия Николчин (1931 – 2011).
Илия Николчин / снимка: семеен архив
Автор на множество книги с разкази, романи и документална проза, той ни завещава и стотици журналистически материали. Роден в бедно семейство, Илия Николчин е ученикът, който си пее, за да пребори страха, изминавайки пеша през зимните вечери седемнадесетте километра от гимназията в Белоградчик до родното си село Стакевци; младият учител във Вършец, който става в четири часа сутринта, за да пише; журналистът в множество печатни издания, който винаги е воден от голямата амбиция на литературата да овековечи необикновеното и необратимото.
Не по-малка космополитност на таланта притежава и дъщеря му, проф. Миглена Николчина – творец известен с феминисткия си дух и с финия си педагогически усет в академичните среди на Европа, Канада и САЩ. Тя е изследовател, културовед, ръководител на научни програми, литературен критик и автор, който умее да търси отговорите на съвремието ни и да направлява аудиторията, като си служи с най-силните оръжия: непримиримост и искреност. Навярно наследени от нейния баща… и надградени с женски нюх и романтизъм…
проф. Миглена Николчина / снимка: ACADEMIA EUROPAEA
Ето какви спомени сподели за СЕВЕРОЗАПАЗЕНА БГ пряката наследница на писателя Илия Николчин – проф. Миглена Николчина:
Най-ранните спомени за баща ми са от Вършец, където той и майка ми Нора (по баща Доцинска) в началото на 1950те са разпределени като учители след завършването на българска филология в Софийския университет. Хазяйката ни се казваше Бона – като майката на баща ми. Наемахме стая и кухня на горния етаж, между които имаше неосветено пространство, коридор ли, фоайе ли, кой знае колко дребно е било, но ми се видя огромно, когато, теглена от сутрешния смях на родителите си в кухнята, аз се осмелих да го прекося. Смях и светлина след моето може би първо самостоятелно действие – такъв е най-ранният ми спомен.
Епохата е динамична, социалната мобилност е впечатляваща. Родителите на баща ми, Иван Николчин и Бона (по баща Берчина), бяха от Стакевци, откъдето също имам много ранен спомен от времето преди да има водопровод. Ходех с баба си за вода до кладенец, водата после се разливаше в красиви керамични стомни. Баба ми не можеше да чете, дядо ми четеше с мърдане на устни и записваше важните събития на семейството с химически молив на последните празни страници на една библия, за съжаление изгубена. Бяха като изскочили от познатите клишета за трудолюбивите български селяни: до последно в стопанството им се произвеждаше всичко – от храната през сапуна до пуловерите и чергите (баба ми си имаше „кабинет“ със стан); наред с другото дядо ми беше и строител. Години наред през летата, които прекарвах там, при събуждането си намирах хляб, сирене и домат за закуска; те вече бяха на работа и не се връщаха до вечерта, когато започваше дълга процедура по подготовката на вечерята за нас и за животните. Нищо не се изхвърляше; всичко се преработваше за употреба. Странно, но никога не искаха помощ от нас, внуците. Бяха приели, че животът ни ще протече другояче.
Братята Николчини с родителите си в с.Стакевци / снимка: проф. Борислав Тошев
В тази среда, към която баща ми многократно и под различни форми ще се връща в творчеството си, още като момче той решава, че ще бъде писател. Преди университета получава образованието си в Стакевското училище и в Белоградчишката гимназия. Толстой и Елин Пелин са му кумири. Докато е учител във Вършец, става в четири сутринта, за да пише първите си, много добре посрещнати разкази. Беше труженик, пренесъл тогавашния селски режим в писателското си поприще. Казвал ми е, че веднага след дипломирането си е можел да остане в София, но той вярваше на формулата, че писателят трябва да „опознае живота“, което за него означаваше да се живее „сред хората“, за които писането не е занаят и които живеят с други, свои си ценности и вълнения. И по-късно, когато вече живеехме в София , той не преставаше да се завръща към онези места, където му се струваше, че най-интензивно се създава – от работилничките за старите занаяти до големите заводи. Всъщност той мислеше за писането си като за служене на тези други хора, като дълг към тяхната човешка крехкост и уязвимост, към тяхната смъртност и към порива им да бъдат съзидатели в лицето на тази смъртност. Летописецът от „Трусът“ е образ, който може би най-пряко дава израз на това чувство за писането като дълг и служене; друг пример би могла да бъде новелата „Сечивата“, посветена на инструментите, които надживяват баща му, но които сами по себе си олицетворяват това чудо – чудото от наличния свят да се прави нов, където преко смъртността си човекът пребъдва.
Илия Николчин, 70те години / снимка: семеен архив
Човекът създава, за да се създава – това беше веруюто му. Успехът на ранните му разкази води до следващото му назначение – редактор във вестника на Монтана (тогава Михайловград) „Септемврийско слово“; няколко години по-късно – във видинския вестник „Червено знаме“, след още няколко – в софийския всекидневник „Народна младеж“. Междувременно в бърза последователност се появяват първите му книги: сборниците с разкази „Доброто небе на планетата“ (1966), „Световно пътешествие“ (1967), „Железни хризантеми“ (1971) и книгата с разкази за деца „Слънчеви коне“ (1970). Те всички са приети добре. Дошъл е моментът, решава баща ми, да посегне към романната форма. Казах, че той гледа на писането като служене, но това служене предполага майсторство. Една значителна и постоянно нарастваща част от без друго постоянно растящата ни библиотека бяха книги, в които писатели разказват за опита си като писатели. Всъщност първата книга, с която доказах на невярващите си родители, че съм се научила самоволно да чета, като им прочетох пасаж от нея, беше „Златната роза“ на Паустовски, която е тъкмо книга за писателското майсторство – бях виждала как баща ми я чете и бях впечатлена от цвета на обложката й и от златните букви на заглавието. Тогава бяхме все още в Монтана; по-късно във Видин баща ми понякога пишеше прав върху отворения капак на шкаф от библиотеката, както бил правел Хемингуей. Накратко, той следваше някаква своя си програма, според която трябваше да овладее най-напред формата на разказа и едва след това да се обърне към романа.
Следва ВТОРА ЧАСТ…
(След мемоарната ни разходка, в края на месеца сме ви подготвили и изненада от внука на Илия Николчин, Никола Маринов, в която освен дядо му се появява и обичният от всички писател Валери Петров.)