Проф. Миглена Николчина (дъщеря на писателя Илия Николчин) сред Белоградчишките скали / снимка: семеен архив
Есента е време за сеитба. Годината почти се е изтърколила, но вместо тъга и носталгия, сякаш всичко около нас ни дава нови надежди. Вглеждаме се все повече в стойностните неща. В онези, без дата в календара, актуални винаги.
Този месец октомври е на истината. На откровено казаните думи, които ще надничат дълго след нас, чакайки равносметка. И ще изискват да се гордеем, по нашия си начин – без гол патриотизъм, а верни на любовта ни към хората от Северозапада.
Посвещаваме месец октомври 2024 г. на творчеството на писателя Илия Николчин. Завещал ни безценни книги с разкази, романи и документална проза, както и стотици журналистически материали, той написва и една силно отличаваща се творба с интересна съдба – „Трусът“. Авторът казва на наследниците си, че ръкописът е изгубен. Но години по-късно, много след промените и след смъртта му, текстът е намерен в папка с друго заглавие. „Трусът“ – трусът, който разделя едно село на две.
ПЪРВАТА ЧАСТ от интересните спомени на дъщерята на Илия Николчин, проф. Миглена Николчина, в които с типичния си фин писателски усет ни повежда на увлекателна разходка из детството си в Белоградчишко, можете да прочете ТУК.
Ето как продължава мемоарният фрагмент:
…Резултатът беше „Девет месеца и една нощ“ (1972). За разлика от предишните книги обаче тази не се посрещна добре от критиката. Това подейства на баща ми изключително тежко. Редно би било, разбира се, един писател да може да понесе отрицателната критика, но това е по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. При това в случая имаше и други обстоятелства, които дълбоко го белязаха и ще оставя за друг път. Най-сетне той навярно е приел критиката за основателна. Обяви, че работата във всекидневника „Народна младеж“ не му оставя време да пише и напусна. Смяташе да се издържа с журналистически поръчки – това не се оказа много лесно. Бяхме имали шарени периоди и преди: след прекрасния апартамент във Видин, закупен само след 6-7 години работа, в София първите три години живяхме в една-единствена стая от 9 квадрата с прозорец на нивото на паважа: на една и съща маса майка ми готвеше, баща ми щракаше на машината, аз пишех първите си стихове, сестра ми четеше „Пипи Дългото чорапче“… Оптимизмът на баща ми, убедеността му, че това се налага от по-нататъшния му път като писател – за добро или за зло той реши да бъде по-близо до големите издателства, до центъра на литературния живот – ни пренесе леко през тези изпитания. Този път обаче, макар и вече да живеехме на висок етаж с прозорци към Витоша, макар и всъщност да нямахме кой знае какви несгоди, това, че всички увиснахме на заплатата на майка ми, която при това от време-навреме пишеше от негово име за неговите поръчки, добави към литературната критика семейния ропот – безмълвен, но със сигурност усещан от баща ми.
В тези години той написа „Трусът“. И ето че дойде вторият удар – романът беше отхвърлен. И до днес не мога да разбера защо баща ми го е предложил само в едно издателство, защо не се е опитал да го предложи в друго. Колкото и да беше централизирано управлението през онези години, то не беше чак дотам централизирано. Възможно е отговорът да се крие в огромния му все още необработен архив. Споменавал ми е, че някой му „подшушнал“ да не опитва повече. Кой му е подшушнал? Защо баща ми му е повярвал? Фактът е, че и новелите, които написа през следващите години – „Сечивата“, „Високият проход“, „Той, Тя, То“ и др. – се появяваха понякога в големите литературни списания, но излязоха като книга („Ние, влюбените“) едва през 2003 г. През 1980 г. излезе втората му детска книга „Турлакиада“ – отново отрицателна критика (според мене несправедлива).
Седмица на детската книга, 80-те години / снимка: семеен архив
Оттук-насетне баща ми като че ли загуби чувството си за посока, писането му се разпиля. Не мога да преценя добре ли беше това, или зле. По-скоро зле. Но пък все по-често той търсеше утеха в природата – така се появи неговата очеркова „книга за великата българска гора“, в която героиня е сестра ми – „Пътешествие с Ива“ (1987). Появи се и страстта му към гълъбите, които хранеше и непрестанно снимаше.
Гълъби на балкона в Младост 1, заснети от Илия Николчин / снимка: семеен архив
С началото на новото хилядолетие дойде втори интензивен период: романът „Балканската Кармен“ (1998) по действителен случай за една трагична междуетническа белоградчишка любов; книгата за Белоградчишкото въстание „Първулови размирици“ (2000) – тя е издадена много зле, без ISBN и с изчерпан тираж; бестселърът „Книга за Стакевци“ (2001), също без ISBN и с изчерпан тираж; „Ние влюбените“ (2003), която включва новели, писани предимно през втората половина на 1970те, но не само; „саркастичният“ (по собственото му определение) роман „Сатиникон“ (2006). Иван Попиванов написа хубав текст за творчеството на баща ми, този текст беше някъде публикуван. Но, както се казва, твърде малко твърде късно. „Не успях да стана голям писател“ – каза баща ми три години преди да умре. И престана да пише.
Когато след смъртта му със сестра ми открихме ръкописа на „Трусът“ в папка с друго заглавие – баща ми от години твърдеше, че ръкописът е загубен – когато го прочетох с очите на друг опит, а не като двайсетгодишното момиче, което го е чело първия път – аз си казах, „Не, татко, ти си написал своя голям роман. Ти си изпълнил своето служене. Ти си дал по-траен живот на мястото и хората, които си обичал. Ти си дал форма на своя труд, на своето усърдие, на задачата си. Върнал си дълга на живота. Създал си сечивото, което ще продължава да работи.“
„Трусът“ е реквием по един изгубен свят, но и размишление за неизбежността на историческата промяна. В основата му са Кулските събития – женските бунтове по време на колективизацията – но в него се преплитат кадри от родното Стакевци, както и от Ружинци, откъдето е майка ми – всъщност частта за кръчмите с нейния зевзешки хумор е писана от нея. Това е майсторски роман, в който различните и често конфликтни гледни точки поемат думата една от друга, една след друга, една през друга, всяка със собствения си речник и стил. Неизменно в тях и през тях е съчувственото присъствие на автора, който се опитва да разбере всяка от тях. Главата за братята-овчари е приказно вълшебна зирка към омагьосаното минало; главата със самоходещия трактор е притча, валидна и за очакващото ни бъдеще; главата, в която подставени от властта „съмишленички“ увещават бунтарките да се разотидат е поука за всяко политическо настояще. В ръкописа липсваха страници – отнасяха се до резбованите тавани. Бях сигурна, че са извадени за самостоятелна публикация, но за жалост едва по-късно я открих. За да не смущавам самостойния свят на творбата, предпочетох да не отбелязвам в изданието тази липса.
Когато приключих с прочита на ръкописа, който сестра ми преди това беше набрала на компютър (неравният машинопис не се поддаваше на машинно разчитане), майка ми беше със сестра ми в Стакевци. Обадих се да й кажа, че романът е великолепен и че ще му намеря издател. „Колко жалко – каза тя, – че го няма Илия, колко щеше да се зарадва.“ На следващия ден беше започнала да пита сестра ми къде е Илия. Беше започнала да преминава в света, в който смърт няма. Сякаш работата, която я беше задържала тук, беше свършена.
Тя не дочака да види романа издаден. Но – за да приключа с изречение от Илия Николчин – „Човек е смъртен, сечивата не умират… Сечивата продължават да работят.“
Очаквайте откъси от произведенията „Трусът“ и „Балканската Кармен“, както и два разказа на Никола Маринов – внук на писателя Илия Николчин.