Големият дол в село Кунино, Врачанско, 30.05.2020 г. / снимка: Мариана Генова
Връзките на Враца и Балкана с река Дунав са преди всичко географски. Този красив край лежи в Дунавската хълмиста равнина. Той е пресичан от стари римски пътища, от пътищата, прокарвани от славяните и прабългарите. По времето на големите български ханове и царе – Крум, Омуртаг, Борис I, Симеон, Калоян, Иван Асен II, по-голя мата част от водите на реката са текли през територията на българската държава.
Около 90 километра отделят Враца и Балкана от Дунав. Близо 60 км. са от родното ми село Баница до нея. То е разположено около голям минерален извор в полите на бърдо Милин камък, отстои на 5 км. североизточно от него, на главния път Враца – Оряхово. На 3 км. източно е коритото на река Скът, която извира от бърдо Веслец и преминава през землищата на селата Горно Пещене, Тишевица, Вировско, Голямо и Мало Пещене, Баница и Оходен. През селото тече малка рекичка – Селската бара, която изтича от минералния извор близо до с. Оходен се влива в р. Скът. Точно тя е първата тънка нишка, която свързва нашите села с голямата река.
Реката Скът тече тихо и спокойно, но понякога се превръща в опустошителна стихия, излиза от бреговете си и залива всичко по пътя си. Името знаехме от най-ранното си детство, защото на брега нашите родители собственоръчно правеха кирпичи, за да изградят новите си къщи. Ние играехме на воля, но и помагахме, според силите си – обръщахме кирпичите да съхнат, правехме „коминчета“ от тях, да се доизсушат, гледахме по-малките си братя и сестри, варяхме боб за работещите. Само Баница имаше 8 пещи за изпичането на кирпичите и превръщането им в здрави и устойчиви материали – червените тухли.
Във водите на Скът се накисваше конопа. След това се изваждаше да изсъхне, да се обработи и от него се изтъкаваха в миналото дрехи, черги, „прешиви“ (покривала за волските коли и конските каруци), чували.
Връзките между Враца, нашите села и крайбрежието на Дунав, и преди, и след Освобождението, са били икономически. През землището на Баница са минавали три от важните пътища от София и Орхание (Ботевград) за пристанищата Оряхово и Лом. От Европа са внасяни: сол, газ, захар, ориз, риба, чам-дъски, греди, желязо, стомана, веялки, кукурузороначки и др. От Оряхово те са превозвани с биволски коли до вътрешността на българските земи. Чрез същото пристанище за Европа са изнасяни главно зърнени храни от този край на Дунавската равнина.
Голяма част от мъжете, особено след привършване на полската работа, са ходели на кирия до Оряхово, за да припечелят някой лев. Ето как описва тяхното битие Тодор Бенински: „Тръгвайки на кирия, баничанинът слагал в колата „мешината“ (кожена торба) с кукурузно брашно, качамаченото котле, пахара за лютеница и гаванката със сухоежбина за цяла седмица. От Врачанско, Орханийско и Берковско са купували и в крайдунавските села са продавали дървен материал от частните гори. Баничени са спирали при тия кирии за почивка в алтимирския хан „Мечи лъг“, в Борован на воденицата на дядо Коцо и на Совата, където имало изобилие от паша за добитъка.“
След прокарването на ж.п. линиите София–Варна и Мездра–Лом замира работата на пристанището в Оряхово, намалява и значението на старите кираджийски пътища. Връзката се осъществява вече по шосето Враца – Оряхово, построено през 1870 г.
Връзката ни с Дунав е и емоционална. Преди да видим очите си голямата река и да се докоснем до нея, преди да тръгнем на училище, ние пеехме най-обединяващата българска песен „Тих бял Дунав“ на Дядо Вазов. Бяхме чули и знаехме за подвига на Христо Ботев и неговата чета, за сражението на Милин камък. Ходехме с родителите си на поклонението и курбана на Милин камък, посрещахме Ботевите поклонници от похода Козлодуй – Околчица.
Връзката между Балкана, Враца и Дунав е обогатена и от нашата любов към родния край, от вълнуващото всяко българско сърце „Дунавско хоро” на незабравимия Дико Илиев.
Източник: д-р Анета Дилова, Регионално краеведско дружество – гр. Враца, Сборник ДУНАВ – ПЪТ ПРЕЗ ВРЕМЕТО, МОСТ МЕЖДУ СВЕТОВЕ, съставител Калина Тодорова, 2017 г.