Начало История На път през Петрохан в края на XIX век

На път през Петрохан в края на XIX век

от Mariana Gomileva
2478 преглеждания

Стара картичка от Лом | илюстрация: общ. Лом

Пътуването от Видин до столицата София не е било лесно никога, а в навечерието на „развития“ XX век все още е цяло приключение. Всъщност, по времето на Римската империя има изградени хубави пътища с пътни станции, а основният пряк път е през прохода Свети Никола. Средновековните войни и разделения, последващата османска власт и несигурност по пътищата, съчетани със слабо поддържане, силно затруднили пътуванията. Това не се подобрило дълго време, а допълнителни пречки създавали новите граници – проходът Свети Никола вече бил сръбски (или поне в спорни земи), а старите римски пътища безвъзвратно останали в миналото.

За трудностите и атмосферата на младата българска държава разказва унгарският пътешественик Лайош Талоци, в текст, публикуван от доц. д.и.н. Пенка Пейковска от БАН в сайта worldrubric.com. В първата част видяхме впечатленията му от Видин. Днес Талоци тръгва към София, като първо минава през гр. Лом, тогава бързо развиващият се град Лом-паланка. Пътят, по който минават, явно е малко по-различен от днешния шосеен път през Западна Стара планина, но в общи линии минава през същите район – началото отново е през с. Бързия, днес в общ. Берковица.

КЛИСУРА (ДНЕС СЕЛО БЪРЗИЯ, МОНТАНА), 30 АВГУСТ

От Лом-Паланка до София води сравнително добър път. Това е заслуга още на Митхад паша. Цялата българска поща и другите товари пристигат по този път до Дунав. Преди 3 години Лом-Паланка беше малко, мръсно място с две минарета. Днес е авторитетно търговско селище. Находчиви кръчмари, груби носачи дърпат чужденеца, чиято съдба го е довела тук. Собственикът на първия хотел Bellevue е Фанто, един от съзаклятниците от Топчи дере, много трудно избягал бесилката. Днес е уважаван човек. В този край са на мода изцяло ренесансови понятия – всеки живее, както може. Ако не успее да свали княза, ще стане кръчмар, ако и това не стане – ще бъде арендатор, ако пък се е скъсала всяка връзка, остава само науката, ще постъпи на служба. Моят любезен домакин от Паланка, един „банатски” арменец, следователно наш съгражданин, е изпитал всичко това. Сега разкрива мраморни мини и припечелва допълнително, превозвайки пътници до София.

Човек не може да си представи по-хубав и едновременно с това по-изморителен път от този, който води до българската столица. В романтична последователност се редуват планини, долини, реки, блата, гори. Разстоянието между София и Дунав е 28 мили и въпреки това от Пеща до Париж може да стигне по-лесно. Нужни са 32 часа ходене пеша, пътуване с кола и яздене. При това трябва да се нощува веднъж под открито небе, втори път сред говедари.

От Дунав до планинската верига на Малкия Балкан (Вероятно става дума за Предбалкана) има 8 мили плодородна равнина. Тя е добре обработена, като се има предвид малобройното ѝ население. Българите изживяват сега приблизителна онзи период, който е настъпил за руснаците след освобождаването им от крепостното право. Преди надницата е била 1 франк, сега искат 3-4 франка. Тук откриваме огромно количество необработена земя, цената ѝ е спаднала изключителна много след изселването на турците собственици и въпреки това селищата напредват много бавно. Българинът по природа е ревнив и не обича много чужденеца, надницата е прекалена, обработваемите земи се намират изключително далеч от многобройните села, така че обработката им е почти невъзможна. И ако след много голямо усърдие европейският фермер (по-сполучливо не може да го охарактеризираме) все пак постига резултати, скъпият превоз значително намалява неговата печалба.

Търговията със селскостопански продукти е в по-голямата си част в ръцете на испански и европейския евреи, които държат складовете си в по-големите дунавски градове. В планината все още продължава жътвата, докато в равнината всичко е прибрано. По шосето от Паланка се придвижваме без затруднения. Мой спътник беше един чешки аптекар, когото съдбата довела тук направо от Виена. Бедният, не успяваше да наругае докрай вниманието на тукашните насекоми към чужди тела и много се озадачи, че южните му събратя не пият бира. Така изкарахме до вечерта.

Вечерта към седем настана пълна тъмнина. Приближавахме се към Балкана, който тъмнееше пред нас с високите си върхове. Само луната осветяваше околността слабо, може да изкаже призрачно. Наляво и надясно блата, в тях свистеше цяла войска от водни птици. Вечерният вятър шумолеше в клоните на дърветата край пътя. Отвреме навреме край нас потропваше някоя волска кола, натоварена с царевица. Придружаващият я българин учтиво сваляше шапката си – малък червен фес. Понякога преминаваше на дребния си, но издръжлив планински кон някой куриер, спътникът ми, вземайки всекиго за бандит, допираше спусъка на револвера си. По-късно се разбра, че в уплахата си бе забравил да го зареди.

Наближаваше вече късна нощ, когато стигнахме до човешко същество. Открихме хан (чарда) подобен на околните постройки на езерото Фертьо (Езеро в Северозападна Унгария. Днес през него минава унгарската граница с Австрия и в по-голямата си част е в Австрия.), успяхме да събудим кръчмаря само след дълго тропане. Нямаше храна, но даде сено и одеяло, непрано от миналия век.

Българско село в поречието на р. Лом. Илюстрация на Феликс Каниц от XIX век.

Спътникът ми, син на Венцел (Вероятно става дума за внук на известния унгарски правист Густав Венцел, който в периода 1839-1850 г. е преподавател в елитния виенски институт Терезианум, където по-късно е преподавал и Талоци), искаше да спи прав, но хладният въздух го прогони бързо под покрива. С каруцаря ни сънувахме в каруцата съня на истината и едва сутринта забелязахме, че множество пернати бяха потърсили нашата компания. Чехът от чардата беше още по-зле – прасето на ханджията упорито ровеше край него и си отиде една сутринта, когато го обезпокои вдигнатата от свинското стадо тревога.

Рано призори пристигнахме в Клисура. Малко селище в подножието на Балкана. Прилича на селата в Черна гора. Всяка къща е отделена, хора и животни са събрани в едно общество. Населението преживява главно от това, че превозва с волски впрягове до върха пътуващите през Балкана. В такива случаи разпрягат конете, впрягат в каруцата волове, обикновено два чифта и пътуването през Балкана започва.

Нагоре гонитбата през гори и храсталаци трае 5 часа. След това мъжете на конете, а жените и децата се возят в каруцата. Клисурският ханджия беше образован цинцар (македонски влах), който се държеше по европейски, знаеше няколко езика и готвеше твърде добре, поне в сравнение с останалите българи. Изобщо румънският елемент в България има удивителен напредък. До границата с Румелия почти всеки, дори и селяците в планината разбираха и говореха влашки. Това е разбираемо за образования човек, тъй като в началото на турското робство Влашко е било истинско свърталище за преследваните. Разпространението на езика сред селяните трябва да се обясни с разпространението на румънския елемент подобно на влашкия и с неговото определено превъзходство. Заедно с всичко това по-възрастното поколение българи и до днес, а и много по-късно както споменавам, говори и ще говори турски. Ако обсъждат важна работа обикновено я уреждат на турски.

Нашият влашки хотелиер ни обслужи с всичко, с хляб, със сол и ни отправи на път с благословията си. Дадохме преднина на чеха. Тръгнахме на път на коне към високия 6000 стъпки връх (1 стъпка е приблизително 31 см.) заедно с приятеля ни арменец. Отначало всичко вървеше без затруднения, обаче в първата половина на пътя конете се изплашиха от един бял дънер и двамата геройски паднахме на земята.

Тази по-ниска предна верига на Стара планина е питомна, склонът ѝ, гледащ към Дунав, е богат на дъбови дървета, докато склонът ѝ към вътрешността на провинцията е гол и покрит със зъбери. Каменистият, скалист път се вие по стръмно възвишение покрай течението на Лом. По-надолу се чува чуруликането на пеещите птици, към върховете на планината се реят скални орли. Заедно с това хладен повей смекчава жегата и тъй твърде приятно стигнахме до скалистия гребен, откъдето се откриваше внушително гледка към Дунав и към простиращата се под нас равнина. Ако можех да фотографирам с думи, навярно бих могъл да опиша впечатлението. Само това бих могъл да кажа – пред нас се сливаха очертанията на българския, влашкия и сръбския бряг в своето бляскаво разнообразие. По билото на планината се забелязваха двете изкопани още по време на войната срещу турците линии на окопите, а около тях вдигаха врява италиански работници, които строяха пътя. Шумът на взривовете, кънтенето на лопатите и кирките нарушаваха идиличната тишина.

Южната страна на Балкана вече не разкриваше нищо интересно. Следваше Гитцим (вероятно около днешното с. Гинци, бел. ред.) – една малка пощенска станция, където пастири-овчари играеха con amore (страстно) на карти, както изглеждаше над една тиква, което беше твърдо странно. Късно вечерта пристигнахме в долината на Витоша, където лежеше българската столица София.

В сравнение с нашето нанадолнище, което са влошили изкуствено, пътят до седемте кръга в Дантевия пъкъл беше истинско огледало. Той е „изравнен” с камъни колкото човешки бой, само и само да не се случи нещо лошо. Смеейки се, наблюдавахме бедния българин, когато оплакваше счупеното си колело и не можеше да мръдне нито напред, нито назад. След половин час, точно когато тръгнахме по по-добър път, едно раздрусване и оста ни се счупи на две. Сега пък той можеше да не се смее. Беше десет и половина вечерта, най-близката станция е на час оттук. Какво да правим?

Тръгнахме пеша с 30 килограма багаж, каруцарят псуваше и водеше конете си, нашият чех се молеше, а пък аз се смеех. На сутринта успяхме да намерим коне и след 52-часово пътуване пристигнахме в София.

Подобни статии