„Раклата“ – худ. Благой Иванов
Северозападна България е люлката на многобройни таланти, завещали солидно творчество във всички сфери на изкуството за поколения напред. Някои от тях са придобили известност, други не са толкова популярни, но общото между всички е, че са създавали произведенията си по един необясним начин, пред който никой не може да остане равнодушен. Като че ли, стилът на творците от този край рядко може да бъде сгрешен, каквито и измерения да имат творбите им. Дори човек, който не разбира много от изкуство улавя онази очарователна смес от гордостта на турлаците по тези земи, сетивността към красотата на природата, с която е надарен Северозападът, смелостта за експериментиране в начина на създаване на дадено произведение на изкуството.
Един от видните художници на Северозападна България е Благой Иванов, роден на 8 април 1933 г. в с. Медковец, обл. Монтана. През 1961 г. той завършва стенопис в НХА „Н.Павлович“ при проф. Георги Богданов. Живее и работи във Велико Търново. Изявява се в монументалната и кавалетната живопис. Участва в много общи художествени изложби, както и в представителни изяви на българското изобразително изкуство в Будапеща и Москва. Реализира монументални творби в десетки селища в страната. От 1962 г. участва в окръжни изложби във В.Търново и в ОХИ и прави самостоятелни изложби във В.Търново (1969) и София (1972). Печели награди в национални изложби. Член на Съюза на художниците. Напуска ни през 1998 г.
Сред известните му картини са: „Арбанашки дворове“ (1965), „Църквата „Св.София“ (1967), „Боженци“ – поредица от творби, правена всяка година (от 1965), „Стопански двор“ (1966), „Есен“ (1966), „Вечер“ (1968, НХГ), „Търновската книжовна школа“ (1972), „Десислава“ (1975), „Вестоносци-април 1876“ (1976), „Майка-април 1876“ (1976) и др.
Спомени за художника Благой Иванов
Спомен на Христо Панев:
Благой Иванов беше едно от явленията в художествения живот на миналия век. Той е от онези художници, които се занимаваха с различни жанрове в изкуството: един от най-добрите монументалисти. Негово е най-доброто монументално пано във Велико Търново, намира се на главната улица – „Посрещането на руската армия“. Великолепно, филигранно изпълнение в техника „сграфито“. Но преди всичко Благой е живописец. Живописта му е много изтънчена, много лирична, много топла и богато нюансирана. Характерно за нея е, че борави с едни особено огнени цветове, които излъчват светлина и топлина. Той е майстор и на акварела! Създаде много ярки, наситени, дълбоки като колорит и състояние акварели.
Благой Иванов беше бохем – в истинския смисъл на думата. Обичаше и вземаше от живота всичко с пълни шепи и, за съжаление, това вероятно допринесе и за преждевременната му кончина и то по време, когато беше в своя апогей като творец. Отиде си от нас във възраст, в която човек започва да прави равносметка за миналото си. Благой остави в наследство много картини, но те са разпилени. Беше широко скроен и се раздаваше. Благой Иванов остави запомняща се следа в изобразителното изкуство.
В публикувания през 1969 г. албум „Съвременна българска живопис“ е отбелязано, че през 1966 г. във Втората национална изложба на младите художници Благой Иванов е взел награда. Каталогът тогава е „увековечил“ (макар и в черно-бяло) двете му работи – „Арбанаски дворове“ и „Пейзаж“.
Спомен на Антон Кафезчиев:
Запознахме се (помня уверено) в Созопол, в самото начало на 70-те…
Пак е лято и в незапомнените му жеги Велико Търново му е отдало последна почит. Срещите ни, разговорите ни са много и спомените напират. Беше горд човек, с труден, за мнозина вероятно с твърде труден, скандален дори, властен характер. Но народът ни неслучайно е казал, че краставите магарета се надушват, събират и от девет баира. Не съм го питал кога точно е попаднал в града на Асеневци, но в 61-ва там все още нямаше университет и сигурно преди него съм се запознал с дядо Леон. Съученикът, приятелят на Борис Денев, бе и тогава вече на преклонна възраст. За тоя странен, но истински възрожденец, спасил, да речем, старото Арбанаси, съм писал нееднократно, а в 70-те вече Благой ни помогна и да направим филм. Оказа се, че е единственият може би, когото Леон Филипов е допуснал до себе си – толкова, че и да му позира дори, да разреши на него, чудака, елегантния като Плюшкин, Гобсек, реален за времето си милионер, да му се купи нов костюм. Но шепа млади художници някога доброволно се отзоваха под Царевец край Янтра с меандрите й, в града, очаровал даже Молтке. Сред тях бе и възпитаникът на Гочо Богданов, роден през 1923-та, в далечния за мащабите ни Медковец – Благой Иванов. Твърдя, че той е един от тези, които обновиха изкуството му; до сетния си дъх Благой Иванов остана верен на Търновград, а тепърва и за критици, и за ценители сянката му, творчеството му ще „дават хляб“… Спомням си как току-що пръкналият се галерист Веселин Досев продаде негов пейзаж чак в Тексас. А иначе мисля, че като малцина, той обичаше, усещаше, пресъздаваше в лиричните си, топли тоналности българската земя, българското поле, тъй че до болка да те пронижат и задължат. В каталозите на ОХИ „Поглед към вековете“ ще открием и негови исторически композиции със същата категорична архитектоника, с изграждане, с колорит „на нивото“ за еталон…