Любомир Веселинов, председател на Турлашкото дружество „Ждребче”
Г-н Веселинов, как беше учредено торлашкото дружество в Белоградчик и как се роди идеята да работите за запазване на торлашките традиции?
Турлашката тема ми е изключително близка. Роден съм в Балкана, в „сърцето на Турлакия” – белоградчишкото село Крачимир. Територията, която се населява от етнографската група на турлаците обхваща Северозападната част на страната, областите Видин и Монтана. Границата стига до община Берковица. Хората, които говорят турлашкия диалект, много ревниво пазят своето културно-историческо наследство – език, традиции, обичаи, обредни действия и др. Целта, която си поставяме е да ги популяризираме за подрастващите, също пред наши и чуждестранни гости и така да се предават за поколенията. Работим също и за възпитаване и формиране на патриотични чувства към родния край – богатото му културно-историческо наследство и уникални природни забележителности. Не малка част от нашите членове са млади хора. И така с годините узря идеята да учредим турлашкото дружество, което беше официално регистрирано във Видински окръжен съд през 2007 г.
Живеем близо до границата и поддържаме приятелски отношения и много интензивни контакти със сърбите. Община Белоградчик и сръбската община Княжевац например са побратимени още от 1968г. и тази година ще се отбележи 45-годишен юбилей от побратимяването. Така преди години разбрахме, че в сръбското село Миничево е регистрирано торлашкото дружество „Тимочана – торлака”, с членовете на което успешно си сътрудничим и провеждаме най-различни инициативи. Дружеството ни има много поддръжници и добри помощници от почти всички населени места в белоградчишко, и съседните общини на Видинска и Монтанска област.
Всъщност каква е разликата между „торлаци” и „турлаци”?
Днес в белоградчишките села Крачимир, Стакевци, Салаш и част от община Чупрене определено се говори за „Турлакия”. Всъщност разлика в понятията „турлак” или „торлак” няма, тя се състои само в една буква –„О” или „У”, което се свежда единствено до спецификата на говора. Но специално за нашия край, за турлаците от тези белоградчишки села е характерно „тутуниченето”. Примери, колкото искате: „завръни говедуту”, „затвори бравчетуту”, „простри цръгуту”, „изюри мачкуту”, „тури чивиюту”, „прибери сламуту”. Показателен е и примерът с една старинна, закачлива песен, пята по забави, седенки и вечеринки.
Дай ми, лало, капутуту- Ту-ту, ту-ту, ту-ту, ту-ту,
да угасим ламбутуту. Ту-ту, ту-ту, ту-ту, ту-ту.
Да угасим ламбутуту Да угасим ламбутуту-
да уловим най-младуту. да уловим най-младуту.
Колко са торлаците в България?
Демографският срив е факт в Северозападна България. Населението в много от селата по границата намаля в последните десетилетия. Днес около 20 000 души от региона попадат в тази етнографската група . Турлаците са „балканджии”, но се говори също за торлаци и в други региони на България – в Пловдивско, около Добрич, в Лудогорието. Според някои публикации торлаци има в Македония, торлашка общност има в Южна Румъния, гораните в Албания също се определят като торлаци.
Версиите за произхода на торлаците са различни, но сякаш повечето стигат до извода, че турлаците са наследници на древно тракийско племе.
Да, версиите са различни и има много публикации по темата. Торлаците са споменавани в много стари исторически текстове. Действително торлаците се считат за наследници на траките. Точно тук в нашия регион и по поречието на Тимока – от сръбската община Княжевац насам към Белоградчишко, е била територията на тракийкото племе трибали. Траките-трибали са се занимавали със занаятчийство. Имали са и рударски умения и са разработвали златни мини в региона. Били са също така умели животновъди и земеделци. Били са също терзии и абаджии. Може да се счита, че турлаците са наследници именно на това тракийско племе.
А откъде идва думата „турлак”, „торлак”?
Също има няколко версии. Понеже това са хора- балканджии, населените им места са заемали територии в самия Балкан. Поради това, че все пак техният основен поминък основно е бил животновъдството, някои от хората, част от годината или целoгодишно са живеели в гората. Там са си правели „торло” или „турла”, „търло”, „търляк” – което ще рече високи, големи и кръгли открити кошари за лежане на овцете и козите. Счита се, че от тях идва и думата „турлак”, или „торлак.” Популярен е израза – „Одим на торло, търло, тръляк”. За себе си стопаните правели по-стабилен дом. До ден днешен в моето село се разказва, когато един ден родителите на един младеж, който бил с животните и месеци не се прибирал в селото. Та неговите родители една вечер отишли накрая на селото и викали с пълен глас, а разговорът бил следният:
– Живко, айде йела си ютре вечер! – А той отговаря:
– Е, па, за кво?
– Че те женимо… А той, отново пита:
– А за кою?”… И те обяснявали…
Кога започва да става популярно другото название на торлаците – „белодрешковци”?
Някъде в началото на миналия век, поради специфичното облекло на тази общност. Бялата „униформа” на турлаците се е запазила и се е носела до 20-те години на миналия век. Образци от нея са запазени в музеите. Характерна е с двукатовите или петкатови гайтани, които обшиват джобовете, яките на облеклата. Мъжките носии са с дълга до коленете везана кошуля /риза/ и елече с везба около врата. На краката си носят бели шаечни беневреци, а кожените опинци, или както се казва на нашия диалект – „опънци”, са с черни върви. Само турлашките опънци са с такива черни върви, те са характерни и типични за носията и калпак на главата.
Вашето дружество носи името „Ждребче”, откъде иде то?
„Жребче” е най-високият връх в западния край на Стара планина,1373 метранадморска височина. Обаче поради спецификата на местния говор, тук говорим много твърдо, местните хора са добавили „д” за благозвучие. Често правим походи до връх „Ждребче”, който е до самата граница. Решихме дружеството ни да носи това име, защото отсам този връх са българските села на Турлакия – люлката на турлаците е в Крачимир, Салаш, Стакевци. Не случайно местните поети пишат толкова много за Турлакия. Оттатък границата са нашите побратимени, сърбите – торлаци от Миничево и община Княжевац, с които се събираме на фолклорни събори и си сътрудничим в много области. С тях ни свързват много общи традиции, говорим по един и същ начин, имаме еднаква кухня.
Еднакъв ли е турлашкият диалект от двете страни на границата?
Не само думите са общи, приличаме си по всичко – по адетите, по манталитета, и най-вече по неподправеното чувство за хумор. Турлашкият диалект е специфичен, много от думите в него ги няма нито в книжовния български, нито в сръбския. Например на доматите казваме ”петлиджан”, на стомаха – „мешина” и т.н. Човек от „другата България” почти няма да може да ни разбере, но това е чара на нашия език. В турлашкия диалект липсват буквите „Ф”, и „Ъ”, затова се казва „венер” вместо „фенер” и „вилия”, а не „филия”, „вурня” –„фурна”, „руб” вместо „ръб”, „грбина” – „гръб”, „врни говедуту и т.н. В някои от думите остават само съгласните – щъркелът е „щрк”, червеят е „црв” „плж” – „охлюв”. В много случаи отсъства и звукът „Х”, затова въпросът е „Тебе стра ли те е”, а не „страх ли те е”. В нашето село има една фамилия – Убавенкови. Някой навремето е носил името Убавенко, тук всички хубави хора са „убави”.
Запазени ли са турлашките песни и изрази, пеят ли се и говорят ли се днес?
Да, и тук в региона има прекрасни фолклорни групи, в Стакевци и Салаш. На Националния събор за художествено творчество в Копривщица през 2010г., вокалната група „Росен здравец“ при Народно читалище „Крум Бъчваров – 1892“ в Стакевци беше отличена със „Златен плакет“ и грамота за песента „Пило ли е, магарето воду“ и старинния народен танц „Бибичи“.
Ние турлаците сме приказливи хора, много говорим и обичаме да се шегуваме. В Стакевци си имат химн, в който се казва така ”Широкье су Гьорине орнице,там са шетаю зайци и лисице”. Мъжете имат и девиз, в който посочват какво заслужава да има един мъж: ” Густу вариво, комаво вино и лански невести” , т.е. гъсто хубаво ястие, истинско вино от гроздe и по-млади моми. За торлака се знае, че е „муж како горун” – този вид дъб, който е „расъл на сенкю и е пил студену воду”, дъб прав, здрав и висок – с една дума – левент. Казва се също така: „ Ми, турлаците смо вити, како свинаковина и лесно се не преклепуйемо”. Свинаковина е храстовидно дърво, което стига до два-три метра височина и е изключително жилаво – колкото и да се огъва, не може да се пречупи. Такъв е нравът на турлаците –държим си на нашето. Може да се огъваме, но не и да се „преправяме”, не подлежим на убеждение. Турлаците са горди хора. Но могат и много да се хвалят, да разказват смешни и дълги „лакърдии”. Нашият девиз е „Турлаци смо, юнаци смо”.
Каква е типичната торлашка кухня, какво слагате на трапезата, когато се срещате с побратимените си от Сърбия?
Едно от типичните ястия е „бел муж”, така си е известно по готварските книги – „бел муж от Белоградчишко”. Ястието е известно в целия регион, а в един сръбски град дори всяка година се провежда тридневен фестивал на белия муж, избират се мистър и мис с национални носии, пеят се песни. Друго характерно ястие са сърмите, пълнени с орехови ядки и чушки, гнетьене с боб. През лятото се хапва „пръжено” – лук, чушка, домат и сирене, както и „косачко кисело” – нарязана на ситно краставица, малко домат, парченца стара суха чушка, чесън, вода и оцет. Съчетава се чудесно с домашна ракия. Неповторим е вкусът на наложената торлашка баница. Дори и обикновената картофена супа – „Компировица” с натрошено сирене, си има някои специфични торлашки тънкости при приготвянето. Тези и още много други вкуснотии се приготвят и предлагат в доста битови заведения за туристи в региона.
Ще остане ли богатото културно наследство на торлаците за бъдещите поколения. Проявяват ли младите хора от региона интерес към торлашките традиции?
Това е нашата цел – да представим езика, обичаите, традициите, обредните дейности на турлаците, да се предават на хората и поколенията. В Центъра за работа с деца в Белоградчик са ангажирани около 160 човека. Работим с децата, включително и по опазване и развитие на местния фолклор. Има детска група, която проявява много голям интерес, сега започваме да подготвяме различни фолклорни сценки и скечове, които децата разиграват. Младите хора трябва да знаят обичаите на своите баби и дядовци и своята реч.
Хубавото е, че местната власт подкрепя силно инициативите за опазване на културното и историческо наследство и дейностите за популяризиране на торлашкия фолклор и традиции. Миналата година дружеството ни получи и награда от министъра на икономиката, енергетиката и туризма за своята дейност.
„Северозападнала” или „Северозапазена” е всъщност тази част на България?
Определено „Северозапазена” и аз се радвам, че този сайт популяризира именно това. Ние често се самоиронизираме с това „северозападнала България”, но истината е, че макар да нямаме много развита икономика, разполагаме с едно уникално природно и културно наследство. Районът е запазен екологично, има прекрасни условия за туризъм. В региона има много добри винарни, които произвеждат елитни екологични вина. Туристите се посрещат от гостоприемни и усмихнати домакини. Но най-вече имаме прекрасни будни и интелигентни млади хора, които са огромното богатство на Северозапазена България.
no images were found