Начало Забележителности Легендата за джамията в Белоградчик оживява в нови рими

Легендата за джамията в Белоградчик оживява в нови рими

от Mariana Gomileva
766 преглеждания

Джамията в Белоградчик / снимка: Мариана Гомилева

Едва ли има някой, който да не обича легенди, особено, когато са поднесени достоверно и с отношение. Легендите са епически вид в литературата, предания за минали събития, в които се съчетават действително и измислено. Представляват литературни произведения в проза, разказващи случки, в които действителността е обогатена с чудновати измислици – сказание, предание, нещо невероятно.

Една от най-талантливите авторки на легенди в България е Таня Мезева. Под нейното перо са излезли десетки легенди в стихотворна форма, разказващи увлекателно за народни герои и исторически места. Има издадени 6 самостоятелни стихосбирки, като 2 от тях са стихове за деца. В предпоследната си стихосбирка „България ще я бъде“ Таня Мезева е поместила 31 легенди в стихотворна форма и 27 стиха за България.

Таня Мезева и книгата ѝ „България ще я бъде“

Умението на авторката да буди родолюбивия дух на всеки, който се докосне до творчеството ѝ, не е случайно. Тя познава фибрите на човешката душа и майсторски разплита емоциите в житейските ситуации. По професия е социален работник и психолог, дълги години работи като директор на Дом за пълнолетни лица с умствена изостаналост, а от 9 години е областен координатор за област Велико Търново към Агенция социално подпомагане.

„Събирането и писането на легенди в стихове се оказа страст за мен, реших да продължа и когато станат достатъчно, например 70, да ги събера в една книга“, споделя плановете си Таня. Доказателство за високата ѝ сенситивност е и друг неин талант – да рисува. Но и в него остава вярна на себе си и се представя като артист иноватор. Освен на класически платна, извайва красиви образи с багри върху малки камъчета. Те, точно като легендите ѝ, са оригинално съчетаване на естественото, което съществува, и нещо добавено с любов от ръката на творец.

Ето легендата за Розата на Айше, която Таня Мезева споделя с читателите на СЕВЕРОЗАПАЗЕНА БГ:

Първа част

Преди много, много лета… в Бѐлоградчик

живял мюсюлманин Хаджи Хюсеин,

що в слава на Бога, на своя Аллах

решил да издигне джамия без страх.

Дѝрил той дълго дюлгерин добър,

навред обикалял със своя катър.

Накрая на Стойне стиснал ръка,

майстор прославен от Дебър града.

Започнал. Работил. Камък връз камък

стените градил сякаш на замък,

два реда прозорци по български сложил,

та слънце да влиза в лоното божие.

Покрил минарето с мед като злато,

върха с полумесец, да грее чудато.

Пода застлал с тухли червени,

същи шевици в килими вградени.

Тавана с резба от дърво украсил,

издялал изкусно звезди и лъчи,

ошарил колоните с пъстри цветя

и храмът просветнал цял в светлина.

Минало време и Стойне решил,

в Дебър да иде, в града си най-мил,

отишъл в дома на Хаджи Хюсеин,

заплата да вземе, за туй що сградил.

На порти потропал, а там на мига

излязла красива девойка една,

с коси като злато, с очи кадифе,

в ръцете си с роза. С открито лице.

Щом зърнала момъка, в у̀плах голям

изпуснала цветето, хукнала в срам,

че щерка била тя на турчина строг,

а ласка съзряла в поглед дълбок.

Навел се дюлгеринът, вдигнал я с плам,

аромата ѝ вдъхнал и влюбил се там

не в розата кървава, а във Айше –

момичето младо… с душа на дете.

Втора част

После във хра̀ма, с чука̀ и длетото

над нишата с` слънце издялкал в дървото

флора̀лен мотив, що усетил в сърце

и име му сложил – „Роза Айше” .

От този момент се случило чудо,

пламнала обич за двама… до лудост,

но пуснал се слух навред из града,

че в грях са се врекли гяурин с мома̀.

Хаджи Хюсеин научил последен,

/тя слабост била̀ му, най-милото чедо/,

след размисли тежки, така повелил:

„Нѐму те давам… щом Бога сменѝ!”

Обзета от радост девойката бяла,

скочила бързо, в джамията спряла,

на Стойне да каже щастлива вестта,

че вяра смени ли, му става жена.

Погалил я той, но поклатил глава

„Българин горд съм! И нося честта!”-

тъй казал, а сякаш пробол я с` стрела.

и хукнала тя със сълзи към дома.

Ядосан хаджията, с пулс ускорѐн,

на своя слуга указ дал разярен,

гяурина сам да намушка с кама̀,

та да изчисти навеки честта.

В късната до̀ба, Мундьо, чиракът,

тайно дюлгерина в ъгъл причакал,

камата в гърдите му с ярост забѝл

и бяла му риза с кръв омърсѝл.

Но в миг нещо блеснало ярко в нощта,

жълтѝчка с кончѐ, що крил на гръдта,

отскубнал я алчно злият човек

и ловко прибрал я в окъсан елек.

Горд след това чорбаджията срещнал

с пара̀та в ръка, да похвали се смешно,

но щом я видял Хаджи Хюсеин,

спомен преминал през него един.

Той своята риза тогаз разкопчал,

скъсал конеца с пара̀, що висял,

и двете пендари, щом сравнил със очи,

болка огромна усетил в гърди.

Трета част

Тогава решил, при Стойне да иде,

та със душа си правда да види.

Разказал му той, макар смъртно ранен,

с жълтица от майци си как бил дарен.

Как я свалила и нему я дала

пендарата – спомен от бабата стара,

да помни и знае, че нейде в света

има и друга такава една.

Прошепнал му още, как братче й милно

турци отнели във време разделно,

как на вратлето му също висяла

паричка, да помни правата вяра.

Тежко въздъхнал Хаджи Хюсеин,

разбрал, че погубил е сестрин си син,

че бил е потурчен, а злата съдба

жестоко събрала ги двама сега.

Наблизо до тях, стояла Айше,

щом думите чула, с ловки ръце

измъкнала ножа, гърди си пробола…

и с вярна любов прегърнали Бога.

На другия ден, щом луната изтляла,

Хаджи Хюсеин с коса побеляла

пред свойта джамия излязъл готов,

с достойнство да срещне живота си нов.

На стълбите седнал и горко замолил

Христос и Аллах да вземат го горе,

та да изкупи греха непростим,

че род е забравил в света си значим.

Свалил си чалмата, в земя я ударил

и казал на всички с език незабравен,

че българин той е и днес завещава,

богатството свое на правата вяра.

И днес под скалите на Белоградчик

джамия със име „Хаджи Хюсеин“,

припомня с носталгия за любовта

на младия майстор… с Роза една.

Джамията в Белоградчик / снимка: Мариана Гомилева

Джамия „Хаджи Хюсейн“ в Белоградчик е паметник на културата. Тя е построена през 1751 г.  (1170 г. по арабско летоброене) и е забележителна с това, че е единствената джамия в страната с таван от българска дърворезба. Приживе майстор Стойне е направил дърворезба под формата на слънце, понеже желаел да изгрее слънце и над българският народ. Част от тази резба може да се види и днес в музея на Белоградчик. Друга изящна дърворезба в музея във формата на роза запечатва любовта между Стойне и Айше. Тя била започната от българския майстор, но довършена след смъртта му от любимата му. Според разказа след смъртта на майстора за няколко вечери девойката довършва резбата в джамията, след което се самоубива. Не след дълго издъхва Хаджи Хюсеин, а после и жена му. Трите гроба на семейството се намират в двора на джамията. Както всичко в Белоградчик, така и джамията „Хаджи Хюсейн“ е белязана с уникалност. Това наистина е единствената джамия в ислямския свят, която има на тавана си българска дърворезба. Очевидно времето на Осман Пазвантоглу, известен с верската си търпимост, е сложило отпечатъка си в този строеж – както във Видин, така и тук, на върха на минарето ще видите сърце, а не полумесец.

Вътрешността на джамията в Белоградчик / снимка: проф. Б. Тошев

Джамията в Белоградчик / снимка: Мариана Гомилева

В съседство е била и джамията Хаджи Мехмед. Тези джамии са построени от братята Haci Husseyin Agaи Haci Mehmed Aga и имотите на тези джамии са се простирали към Планиница и чак до Боровица – получени с берат на Осман Пазвантоглу тези имоти са били тяхно притежание в дълъг период от време. Имало е и трета джамия – теке с викало, която се е намирала в двора на Околийския съд. Но, ако погледнете приложената тук много рядка и непозната в България гравюра на Феликс Каниц, могат да се видят повече от три джамии в Белоградчик.

Белоградчик в гравюра на Феликс Каниц 1876 г. / снимка: проф. Б. Тошев

Днес джамията в Белоградчик в подножието на скалите е част от забележителностите в града и привлича туристи от различни краища, дошли да се докоснат до енергията на вярата, историята и легендата за една любов, увековечена на това свято място.

Джамията в Белоградчик / снимка: Мариана Гомилева

 

Подобни статии