Лазарско хоро в Липница, 1924 г. / снимка: Държавен архив – Монтана
Лазаровден или Лазарица е първият пролетен празник и затова носи много радост, настроение и надежди. От този ден природата възкръсва за нов живот като библейското лазарово възкресение. Следва го Цветница, след който започва подготовката за най-големия християнски празник Великден. Лазаровден и Цветница се честват последните събота и неделя преди Великден. Това са най-цветните и красиви момински празници, които символизират възраждащата се природа с живот, изпращането на студените зимни дни, любовта и цветята. Празникът носи името на Свети Лазар, който е възкресен от Христос на четвъртия ден от своето погребение, в знак на благодарност за проявеното от него гостоприемство – олицетворява вечната човешка мечта за безсмъртие. Идеята за възкресението обединява християнската традиция и езическата първооснова на пролетните момински празници на българите. По своята същност тези празници отразяват древни митологични представи, свързани с прехода към пролетта и лятото, подчинени в последствие на християнския календар. Затова народът свързва този ден с възкръсването на природата, на стопанския живот, с мечтата си за щастие и дълъг живот.
Лазарки в Букьовци, Мизия, 1934 г. / снимка: Държавен архив – Монтана
В Северозападна България този ден се празнува като ден на нивите, горите и пасищата. На него мъжете излизали в полето, обикаляли нивите, оглеждали синурите и поникналото жито. Чистели камъните и коренищата. Най-вaжният ритуал от този празник е лазаруването, в което участват само моми и замомяващи се момичета. Той е аналог на Коледата, в която къщите за благословия обикалят само младите мъже. Някога момата можела само един път да лазарува. Ако не е лазарувала, тя не е могла да се омъжи. За девойките това е обред за „посвещение“ в моминството, за „замомяване“ – така те влизат в групата на момите и са готови да създадат семейство. Тяхната възраст е от 10 до около 16 години. Някога се е смятало, че девойка, която не е лазарувала, не може да се ожени. Обикновено на този ден в миналото момците са искали ръката на своята избраница.
Лазарките, облечени в празнични дрехи и с цветни венци на главите, носят кошнички, окичени със зеленина за събиране на дарове. Те обикалят къщите с песни, пожелавайки здраве, плодородие, щастие, благоденствие и сбъдване на най-съкровените надежди за всеки от семейството, а от своя страна стопаните ги даряват с орехи, яйца, пари, плодове и дребни подаръци. Вярвало се е, че обичаят Лазаруване носи стопанско и житейско благоденствие на цялото село. Затова лазарките, макар съвсем млади момичета, се посрещат с особена почит от всички жители.
Лазаровден в с. Студено буче. Ученици от ІІІ отделение, 1934 г. / снимка: ДА – Монтана
Народът е създал богато лазарско творчество. Песните са за всяка къща, в завсимост от стопаните ѝ „Мома бяга, лудо гони” се пее в къща, където има мома за женене. В къща с млада невеста се пее „Що си рано ранила, дали чакаш лазарки, двори да ги пометат? Метени са дворове”, продължава песента. В богаташките домове лазарките пеели „Където сме минали, родило се, преродило…” Повечето от песните завършват с добри пожелания „Колко шума в гората, толкова здраве в тая къща…”.
Често пъти в двора на стопaнина се завъртало бавно хоро. На него се хващали и домакините. Накрая те дарявали лазарките с пресни яйца, които да си боядисат за Великден, орехи, ябълки, сушени плодове.
Буйният момински танц и песента, пищните премени, китките и венците – обреди и атрибути, онаследени от нашите деди и прадеди, са израз на човешката радост от отиващата си зима, от идването на пролетта – символ на младост, красота и жадна за плодене земя.
„Цвете шарено” наричат във Врачанско пролетните момински обичаи около великденските празници, когато „моми, невести венци вият, хоро играят”, „кметове в оро седеа, момците камък метаа, люлки люлят”…
„Цвете шарено” е поетичното сравнение за “малка мома” в любовните песни.
„Ранно цвете, ален божур на планина, пенпена ружа йо градина”, която „заран момко обира”; “вършина, плуваща низ Дунав, скършена, та па строшена от „немирника“…
По традиция, в Северозапада, момите, които ще лазаруват, много по-отрано – “от средопостница”, се събират у някоя къща, където се подготвят за Лазар. Там разучават лазарските песни и игри от млади булки, които вече са лазарували. Цяла зима те подготвят и своите празнични премени. Сутринта, на самия Лазаровден, всички, празнично облечени и окичени с цветни венци, се събират в дома на някоя от момите и оттам тръгват с песен да обикалят селото. В този дом, след като приключат с обиколката, отново с песен се разделят. Навсякъде те са желани и очаквани, защото „тоя ден се празнува навред във всякоя къща”. Точният им брой не е определен, но ако са повече, те се разделят по махали, като предварително се уточняват, защото „в една къща два пъти да се лазарува не бива”. Лазарките пеят и играят навън, „на открито” – в двора на къщата, обърнати към слънцето. Посрещнати са от всичките обитатели на дома – за всеки те носят своето пролетно пожелание, което е изречено в магията на обреда и е придобило необикновена сила. В планинските села се пее и на говедата, овцете и конете. В къща, където има кошери, лазарките „се въртят”. В Зверино в такава къща стопанката реди върху синията погача, паничка с мед, паница с вода и босилек. Тя си избира най-едрата мома и я завърта три пъти около синията с думите: „Както се върти момата около синията, така да се върти рояко около кошеро!” Тези думи и магически практики се знаят и правят навред по селата от Дефилето, където пчеларството е един от старите, практикувани до днес селскостопански занаяти.
Ученици от първоначалното училище в с. Видлица на Лазаровден. 1938 г / Снимка: ДА – Монтана
Лазаруване. Ученици от прогимназията в с. Бойчиновци. 1941 г. / снимка: ДА – Монтана
Ученици от с. Трайково на Лазаровден. 1946 г. / снимка: ДА – Монтана
Домакините са подготвили своя дар: на този ден се даряват само бели яйца, а в някои села и „кукли”, поставени в сито “та да е сита годината”. След това стопанката търкулва ситото, за да види какъв ще е берекетът – ако ситото падне с дъното надолу, това е добър знак. В Селановци куклата е с паричка. Подарените яйца се подреждат в кошници, които две от лазарките имат за задача да носят през целия ден. В Девене, пък и в повечето села, лазарките са придружавани от двама-трима ергени, които им носят даровете. Някъде към даровете се прибавят сушени плодове, брашно, орехи и др. В Гложене по-близки моми лазарки се даряват и с престилки, а всички – и с китка цвете. В Зверино даровете се събират в предварително определена за целта къща. Там до късно през нощта момите месят обредни хлябове, с които на другия ден – Връбница – ще се кумичат. В Манастирище, преди да излязат от дома на стопаните, лазарките събират на едно място кошничките с дарените яйца, хващат се за ръце и правят кръг около тях – така пеят и играят лазарското хоро.
Младата жена, момата и пролетта са синоними в народното съзнание и не случайно в пролетните обичаи основно обредно лице е девойката, „цъфнала” в своята младост и хубост, готова да изпълни житейския си дълг като съпруга и майка, като веща къщовница и стопанка, пазителка на семейното огнище. Още в началото на ХХ-и век обаче, все по-рядко лазаруват моми – в повечето села от тогава тръгва традицията, жива и до днес, на Лазаре да пеят за здраве и берекет малки момиченца, пременени в своето празнично облекло, с цветни венчета на главите и кошнички за яйцата, окичени с цветя и зеленина. Целта в крайна сметка на всички обреди, придружаващи празника, е осигуряване на здраве и плодородие.
В страната ни Лазаровден се е празнувал дори по време на Втората световна война:
https://www.facebook.com/Bulgarian.national.dress.Bulgarska.nosia/videos/193070631977511/?__tn__=%2Cd%2CP-R&eid=ARDY7MwJfwR8RedhKmiOOFYnRGzms5t9O6crHc_nPXb58dC2kuAnKpD7WOkZbrtLjXDOT_R0X0ysEH2q
Източници: РБ „Христо Ботев“ – Враца – kartanavremeto-vratsa.org – Празничен народен календар от Врачанския край, 2010, Държавен архив – Монтана, Българска носия