Начало Култура и развлечения Из романа „Трусът“ на Илия Николчин – ЧАСТ I

Из романа „Трусът“ на Илия Николчин – ЧАСТ I

от Mariana Gomileva
347 преглеждания

Визия на романа на Илия Николчин. „Трусът“. Пловдив: Жанет 45, 2016.

Казват, че хората от Северозапада са особняци. Били чешити, интересни типажи, личности с ярък характер и силни реакции на предизвикателствата в живота.

Трудно може да се открие по-голям техен познавач, който с болезнена точност да представи по човешки – искрено и без пудра, какво става в сърцата им по време на трус, от литературния гений Илия Николчин. Именно на него посвещаваме този преходен във всяко отношение месец октомври на 2024 г.

Благодарение на отзивчивото отношение на неговата пряка наследница – дъщеря му, професор Миглена Николчина, се върнахме назад във времето и станахме свидетели на увлекателния мемоарен фрагмент, свързан с нейния баща.

Тук може да прочете:

ПЪРВА ЧАСТ

ВТОРА ЧАСТ

Ето и част от самия роман „Трусът“:   

         …В Подгорие има много работи лични и прочути, кръчми имаме девет,  църква стара, зографосана, висока камбанария, имаме и голям бик, Вичо се казва, добър за дамазлък. Ала най-личен и прочут е подгорския пазар. Всичко, каквото има да се случва, на пазара ще се случи. Задиряне и приставане, алъшвериш и одумване, и пийването, и сбиването. Пазар е това, не е шега,  двайсетина села в едно събира. Тук са и момите и ергените, старците с бабичките, продавачи, мющерии и сред тях – сеирджия до сеирджия.

            Подгорецът яко работи, ама и яко празнува. В наше село празниците са, да кажа, да не излъжа, повече от делниците. На Игнаждовден никой не ходи на гости да не повлечел лош крак и да не го наденат на дарака. Лазарки лазаруват на Лазаров ден, пеят, играят и се люшкат насинджирени люлки. На Цветница девойчетата хвърлят върбови клони в Златарица – кумичат се. В нашия край мечки няма от години, ама майките и сега слагат мамули пред вратите срещу Мечиден, пък на еремия цялото село излиза и блъска с лопати и тенекии, за да прогони змейовете в морето. Това ни е кусура на нас, че сме малко бъзливи, на змейове и горски духове икрям правим и не сядаме на трапезата преди да се прекръстим. В циганската махала най-големия празник е старата Нова година – Васильов ден. Тогава всеки манго си опича по една гъска и преди вечеря отваря пътната врата, размахва печеното и се провиква: “На ти гъска,  Васильос,  на ти гъска Васильос“.  Хубаво, ама пустия му Църни Петър, полякът, се скрил зад една от тези врати и когато мангото размахал гъската,  грабнал я и отишъл в кръчмата „Подгорска симпатия“ да я изяде с хубавата кръчмарка Кита.  На другия ден цяло Подгоре знаеше, че Васильос взел гъската и циганчетата си легнали гладни.  През зимата най-шумни и пиянски са сватбите и „светците“.  У нас всяка къща си има светия – покровител, нему се кланя, нему свещи пали и празнува. Покровител на Алтънлиите, да речем е Св. Рангел, затова на газдата все това му е на устата: “Господи, и ти свети Рангеле!“ Никола Сръндашки пък си е избрал свети Никола, празнува го всяка година на 19 декември. Това през зимата, пък през лятото колим курбан на светиите Илия и летни Иван. Сред лъки, покрай дъбрави и рекички навред в равнината могат да се видят оброчни камъни,  обраснали в мъх и лишеи. Там колим овена, там сърбаме тлъста чорба за курбан. И какви ли други празници нямаме, кой от кой по-хубав, кой от кой по-смешен, ама от подгорския пазар по-личен и прочут – къде ти?

            Той, пазарът де, се задава още от вторник вечер. От Стакевци, Чупрене и Горни Лом слизат кираджии с волски коли, в колите мартеци и бремета сено, в сеното качета сирене, чували с вълна, дървени лъжици и гаванки. Трещят цигански талиги с рошави циганчета, прииждат грънчари и амбулантни търговци, ето ги и най-припряните пешаци. На пазарището лумват огньове, разнася се свирня на окарини и буйни торлашки песни се удрят в близките хълмове.  Белобради старци седят край огньовете, дърпат от лулите и разказват как Подгоре е трябвало да стане же пе спирка, ала тогавашните управници начело с газда Вълко събрали бюлюк печени агнета, притурили към тях буренца с вино и дамаджани с ракия, та в София. Че рушвети, че подкупи, отклонили же пе линията да не им плаши тренът добитъка и кокошките им да не гази. Цяла нощ огнищата тлеят и на светлината на живите въглени не стихват приказките за далечната буна за земя и по-близките крамоли по межди и селски мери.

            Пуква се сряда и цялото село – не, ами целия край се емва към пазара. Грънчарите от тъмно са извадили шарените стомни, павурчета и глинени свирки, дядо Свирчо разнася кошницата с герданчета от розови и жълти корабии, сергиите са отрупани с лакомства. Тук виждаш селяни пазарят турме, а то помахва с опашка и преживя огризки, там сух циганин шиба дръглива кранта,  та да покаже колко е силна и буйна. Посред прасетата и кокошките ще се мерне свитият и наплашен Рашо Скокотливия. Не е кокошкар, нито лъжец,  ама има голям гъдел и ръцете му са винаги отдире,  варди се.  Ние, людете, сме такива, разберем ли слабото място на някого – все там ни е пръста. Така и с Рашо.  Всякога нащрек, всякога слухти и се озърта, докато го спипат на тясното и той се извива и кикоти в мъжките ръце по хохота на целия пазар. Измъква се чак когато откъм селото връхлети баба Дара Шкендерката с нейните девет внучета. Шкендерката е свадлива за деветима, пък внучетата ѝ където минат,  опожаряват. Тук ще свият шепа череши, там огледалце или кукла ще задигнат, та целият пазар се е наплашил, види ли грабливия орляк, шумът притихва и сергиите се спотайват. Само Гога Верин, общинският разсилен, не се трогва, нито млъква. По конопена риза, в панталони от домашен шаек, с униформена фуражкана глава, той е разтворил сергията на зевзеклъците и никога не се оплаква, че няма мющерии. “Еребаст, па клипест, па мързелив за две села“,  обрисува някого, “едно през друго го благославят, а той – шапка на тояга“.  Обръща се към зяпнал чичко и протяга ръка: “Дай едно коняче, че не може другояче“.  Пазарът е в разгара си и всичките девет кръчми са разтворили врати,  над които пъстреят фирми със звучни имена: “Подгорска симпатия“,  “Торлашка среща“, “Наша сгода“. . . Певец е разтворил чадъра и реди песни за хайдути и харамии,  край него дребен търговец-шмекер е наредил направо върху земята герданчета,  гривни,  пръстени, фиби и най-отпред, току под полите на жените – огледало до огледало. От мегдана до пазара се разхождат нагиздени моми и наперени ергени и вече се кръстосват скришни погледи, привеждат се свенливи лица, докато първите двойки започнат да се прокрадват към крайселските поляни и шубрачки. Сред тази шарена навалица е и Пуевот Фалковец, налял се е като буре, заклещил се между сергиите с шише вино в ръка и повтаря познатата в целия край мъдрост: “Буре мърда,  Пуев не мърда!“

            За всички има място на подгорския пазар. Децата размахват захарни петлета, трупат се пред „бяла мишка късмет вади“, целят се на стрелбището.  Жените премерват забрадки, оглеждат се и се побучкват, пък веселяците седят на чашка пред вейника, разказват си бивалици и небивалици, а най-често преповтарят пророчествата на Славчо Сръндашки, един от първите партийци в Подгоре:

– Когато дойде нашия ред – казвал Славчо – по улиците на селото всеки ден ще преминава печен бик. На рога му бъклица с вино ще е закачена, на бута му нож ще е забит. Режи печено месо, пий руйно вино и благославяй живота.

Следва продължение…

 

Подобни статии