Начало История Един унгарец във Видин през 1881 г.

Един унгарец във Видин през 1881 г.

от Mariana Gomileva
2810 преглеждания
Държавен архив - Видин представи най-важните годишнини за 2017 г. - I част

Видинската крепост около Освобождението

Като врата към Западна и Централна Европа Видин е градът, през който преминават повечето чужди пътешественици. Малко след Освобождението унгарецът Лайош Талоци пътува из България и описва преживяното. В първата част Талоци описва Видин. Текстът е предоставен от доц. д.и.н. Пенка Пейковска от БАН, публикуван на worldrubric.com.

Пътепис за България на Лайош Талоци от 1881 г.

Лайош Талоци е роден в Каша през 1857 г. В Будапещенския университет първоначално следва право, но интересът му бързо се насочва към историята. След като завършва образованието си, постъпва на работа в Унгарския национален архив. Първите му публикации „Въпросът за герба и знамето на Босна” (1881 г.), „Пътуване из Леванта. История на унгарската търговия с Изтока” (1882 г.) и „Русия и родината ни” (1884 г.) разкриват не само отличните му познания за миналото на Източна Европа, но и изключителния му усет към душевността на балканските народи.

В основата на научната си програма поставя проучването на историческите връзки между Унгария и Балканите, по-точно – историкът архивист Талоци се стреми чрез издирването на неизвестни дотогава извори да представи възможно най-близко до действителността облика на средновековното унгарско кралство и историята на неговите връзки със съседните славянски народи, а от така съставената историческа картина да извлече политически заключения за съвременната му епоха. С тази насоченост на дейността си към Балканите и с организирането на научната работа по тяхното изследване Лайош Талоци е пионер не само в унгарската, но и в централноевропейската наука.

Интересът на Лайош Талоци към България не заема централно място в работата му, но го съпътства през целия му живот. Той се поражда още в младежките му години – по време на пътешествието му из Леванта (Общо наименование на страните по източното Средиземноморие) през 1881 г., което му дава възможност да обобщи историята на унгарската търговия с Изтока. Пътните бележки от тогавашното му посещение в България са водени в периода от 27 август до 8 септември 1881 г. Впечатленията си от Княжеството и от Източна Румелия е отразил в две глави: „От България” и „В Румелия”.

Катедрален храм „Св. Николай Мириклийски Чудотворец“ | снимка: „Старият Видин“

ИЗ „ПЪТУВАНЕ ИЗ ЛЕВАНТА” НА ЛАЙОШ ТАЛОЦИ
ОТ БЪЛГАРИЯ

Видин, 27 август 1881 г.

„При Арад напуснах унгарско, след Темешвар (Днес град Тимишоара в Румъния) – унгарската държава, а при Базиаш – унгарската граница. Няма защо да описвам прекрасния път от Базиаш до Оршова. Вече са го описали добре, подробно, с въодушевление. Но най-добре го е описал Йокаи (Мор Йокаи – един от най-изтъкнатите представители на унгарската романтическа проза. Произведенията му обхващат около 200 тома.) Не го казвам аз, а един руски майор – г-н Ч.

На борда на „Марош” двама руски офицери с обичайните си плоски, бели шапки четяха книги. Не беше трудно да разбера заглавието: „Златният човек” от Йокаи в превод на немски. На кораба се запознаваме бързо, след няколко минути двамата московци се представиха като фактори за освобождението на България, които все още са на служба. Единият идва от Полша, а другият от Петроград. И двамата се връщат от отпуск. Г-н Ч., капитанът, е комендант на Видин, а подполковник Н. организира българската войска по Дунавското крайбрежие. И двамата са големи почитатели на унгарската литература и едва смогваха да нахвалят Йокаи, почти всички негови произведения бяха прочели. Прекарахме горещия следобед в приятни разговори и горещи политически спорове.

След Оршова физиономията на кораба се промени изцяло. Влашко-сръбско общество смени унгарско-немското. Влашки попове, сръбски търговци, одески евреи, галацки и браилски джамбази се сменяха в пъстра последователност. В най-интересен контраст с тях са виенските сервитьори, които говорят всички езици с виенски диалект.

Късно вечерта пристигнахме в Калафат. След половин час пред погледа ни се показа на отвъдния бряг Видин, със старото унгарско име Бодонь. Блестящо осветен, той разкрива отдалеч вълшебна гледка – човек би помислил, че в далечината покрай Дунав се кипри улица за разходки, подобна на пещенското корзо (Северната част на главната улица „Ваци” в Будапеща, която върви по левия бряг, в непосредствена близост с Дунав. Тук се намират най-елегантните магазини и служи като улица за разходки.). А всъщност това са всичко на всичко 42 умело подредени газени лампи. Колкото повече се приближаваме, толкова по-бедно става празничното облекло.

На пристанището ни посреща обичайната врява, любезни полицаи, още по любезни митничари – срещу заплащане. В гостилниците и хотелите нищо не липсва, редят се с дузини по дунавския бряг и в сравнение с други гостилници, особено с тези по сръбското крайбрежие, те са доста чисти Срещат се и такива, в които противонасекомният прах е съвсем излишен.

Градът Видин е изцяло с източен характер. Който е видял един такъв град, има представа и за останалите. Пазарът е в градския център, крепостта е много разрушена, но ако се поправи, и днес би била една от най-здравите крепости, няколко незавършени минарета, голяма част от градското население се мотае из улиците, а няколко офицери вървят по лошия паваж. Това е ежедневието на града. Отбелязвам паважа на града – малко по-лош е от този в Каша (Днес град Кошице в Словакия), но е определено по-добър от еперешкия (Днес град Прешов в Словакия) и от марошвашархейския (Днес град Търгу Муреш в Румъния).

Видинската крепост представлява сега изключително тъжна гледка. Голяма част от нейните улици са тихи, като че ли населението вътре е измряло. Къщите се рушат, дворовете са покрити с шума, дърветата са изсъхнали, цяла глутница от гладни кучета вие по улиците. Една от главните причини за упадъка на града е изселването на турците. След сключването на примирието 2 400 турци са оставили на съгражданите си – християни, своите къщи, струващи по 500-600 жълтици, загубвайки на всяка по 50-60. От турски източник разбрах, че не толкова българското правителство ги принуждава да емигрират, колкото вроденото им чувство за превъзходство. Сред чуждестранните търговци заселили се във Видин 50-55 са с австрийско и унгарско жителство – най-много те съжаляват за оттеглянето на турските търговци. Има българска поговорка: „Много турци – много чест, много гърци – няма чест”. Едновременно с това и днес въпреки побългаряването народът и т.нар. средна класа изцяло се турчеят и ще трябва да мине твърде много време, докато новите народни училища възпитат ново европейско поколение българи. Тук песимистите ще кажат никога.

Българската администрация е постигнала много за три години съобразно възможностите си. Организирала е крайбрежната и градската полиция изцяло по руски образец, даже униформата и служебният правилник са руски. Метат се улиците, което определено придава по-чист вид поне на южната част – „градът”.

Българските войници, които сега през лятото носят високи ботуши, бели панталони и памучни ризи, пристегнати в кръста с колан, а на главите с бели руски шапки, представляват отдалеч твърде интересна гледка. Когато ги приближиш, с преметнатите през рамо лоши, дълги пушки, с жизнерадостното си поведение, искащи тютюн от седналия на прага земляк и сладко похапващи из пътя, създават впечатление за „героичност”, особено когато командуващият капитан, забелязвайки някой от познатите си, спира целия взвод. Момчетата са силни, но вековната изостаналост личи и във външността им. Тук в Княжеството ги командуват на руски, включително и поради това, че в живия български език няма достатъчно военни термини. И с войниците говорят на руски.

На въпроса ми как българинът разбира командуващия го руснак, та нали всъщност не говорят един и същ език, получих отговор: „Не е мое задължение да ги разбирам, те трябва да ме разбират, защото иначе горко им!” Това е достатъчно ясно. Кавалерията им все още не е организирана, както трябва, в момента се създава артилерия.

Ще спомена, че българските ни съседи използват също цветовете на нашия трикольор, само че в обратен ред бяло, зелено, червено. Тези цветове красят казармите и караулките им.

Що се отнася до благоденствието на областта, по отношение на държавата или по-точно казано – на държавното право, досега се е стигнало само до проектите. Такова е положението предимно в дунавските градове. Тъй като досега въпросът с железницата все още не е решен, транспортът се осъществява през крайбрежните Видин, Лом-Паланка и Русчук по традиционните лоши пътища, чието подобрение е от международен интерес.

От гледна точка на транспорта измежду трите държави Румъния, Сърбия и България безспорно Румъния играе главната роля. Паричните ѝ отношения са уредени, транспортната ѝ мрежа е изградена почти изцяло, така да се каже по право тя е първа между тях. Каквото българите са дали на заем на влашките си съседи, когато са приели християнството, сега си го получават обратно на висока цена (През втората половина на XIV век Влахия се намира под силно българско политическо, религиозно и културно влияние. Влашката църква е подчинена на Търновската патриаршия, а българският е официален език във Влахия в продължение на няколко века.). По крайбрежието румънският език играе определена дипломатическа роля. Занаятчиите и дребните търговци са власи.

От гледна точка на отделните индустрии е интересно обстоятелството, че на 87 места може да се купи тютюн, докато хартия – на две места. Освен това има 25 шивачи, 17 оръжейници, само едно обикновено европейско кафене, а турски – много повече. Градът съвсем не е шумен. Южната му част започва да се раздвижва сутрин към 5-6 часа, дунавските риболовци се суетят насам-натам, изтеглят нощните мрежи, в които понякога улавят прекрасни моруни и есетри. Единствената износна оттук стока е пресният хайвер, обаче той е твърде скъп – шест франка една ока (Бел.ред. Турска мярка за тежина равна на 1 200 грама). Дюкянджиите отварят в 6-7 часа и животът започва – до 1 часа на обед. Между 1 и 3 часа по цялото крайбрежие, вън и вътре в града цари дълбока тишина. От 3 до 9 часа следва разходката на интелигенцията, няколкото служители и офицери. Всяка вечер гражданите се събират пред любимите си кафенета и тъй като изразява чувствата си чрез звуци, обикновено пеят и при това сигурно си мислят – хубаво.

Известна промяна в ритъма на живота внася само пристигащият и продължаващият надолу три пъти седмично дунавски параход, но той обикновено малко се разтоварва тук. За износ служи само споменатият хайвер и кибритът. Още Ендре Дьорд (Унгарски писател, икономист и политик) споменава в излязлото си преди няколко години произведение („Унгарецът на Изток!”), че износът на кибрит намалява, може да се каже, че няма и следа от австрийски и унгарски кибрит. В Сърбия употребяват „Фушл”, в Румъния – четири вида местно производство, а вече и тук в България – италиански, „национален кибрит” (да не споменавам специално, че е лош).

При покупко-продажба различните видове пари са неудобни за чужденците. Напоследък сякоха 10 сантима, върху които по английски образец отпечатъкът на образа е обратно разположен спрямо предния отпечатък на надписа. Впрочем от българските продавачи на зеленчуци може да се събере твърде интересна нумизматична колекция, например една пара „Ракоци” от типа либертас и до днес върви на стойност 10 сантима. За нумизматите това може да е много приятна работа, само че обикновено предприемачите определят стойността.

Можем да кажем, че настроението във Видин е изцяло равнодушно. Т.нар. агитки, с които беше изпълнен световният печат, си отидоха съвсем напразно. Както твърдят управляващите, не е лесно да се влияе върху този флегматичен народ. Руснаците най-добре разбираха неговия начин на поведение. В Русия раздаваха навсякъде картини на ужасите, рисувани по английски съобщения за тях. Една виси тук на стената в стаята ми. Пекат живи двама българи, а двама турци със зелени тюрбани (следователно най-знатни) измъчват с клещи бедните жертви. Султанът пък гледа групата, като пуши с големия си чибук и се наслаждава. Впоследствие това малко ги раздразни, но не дотолкова, че да стигнат до правното произнасяне на думата конституция. Всъщност новата, българската епоха има безброй врагове и сред българите. Мнозина са против, защото се придържат към старото, мнозина пък са засегнати от руското всевластие.“

Тук разказът за Видин свършва и авторът започва да описва пътуването си към София, което ще публикуваме във втора част.

Подобни статии