Начало История Дунав – вдъхновител за вечна поезия

Дунав – вдъхновител за вечна поезия

от Mariana Gomileva
263 преглеждания

За българите Дунав е свещената река. От най-древни времена отношението към нея е на страх и култопочитание. Римските християни вярвали, че Дунав е райска река, а това схващане е широко разпространено на Балканите през Средновековието и е отразено и в старобългарските текстове (Псевдо-Кесарий, Константин Костенечки). В песенния ни фолклор тя е най-възпятата река, наречена е „бял/бел Дунав” и е обвързана с редица митологични конструкции, видяна е като „сакрална, свещена”, извираща от дървото на живота (в различните му варианти – дърво, момина китка и др.), самата тя – като хоризонтален модел на световното дърво, път и граница между световете, световна ос.

През Възраждането сакрализацията на реката придобива нова семантика в поробената ни страна – тя се идентифицира с България и българското и носи характеристиките и функциите на граница и път между свое и чуждо, майка и син, слава и позор, свобода и робство, между живота и смъртта. Дунав е част от „свещените знаци”, с които се чертае не само географската територия на родината, а и чрез които се рисува и мисли България въобще в тази „най-българска епоха”. Новото съдържание на митопоетичния образ-символ е обусловено от националната идея, но е обвързано с най-древни негови значения. И във възрожденските текстове на река Дунав се отрежда специално място на център-средоточие на пространството, където се разиграват съдбовни за българите събития, на трудно преодолима преграда, отделяща героя от целта, на път, свързан с изконна промяна, на „бездна” и същевременно „мост” между световете.

Снощи през мене минаха дор двеста млади юнаци…

„Мътен Дунав” в песенния фолклор подсказва преходно състояние –  реката най-често потича мътна в резултат на двубоя между силите на порядъка и силите на хаоса. Потичането на мътен Дунав е свързано и с обредите на прехода, с промяна на социалния статус.

 „Мътен Дунав” в песенния цикъл за Христо Ботев е „пресечен, нагазан“ от „двесте млади юнаци“ – предчувствие за съдбовни битки, за юнашка гибел. В първата песен Радка бели платно даровно, но то не се бели, а „по-тъмно стая” и когато пита Дунав защо е „мътен потекъл”, той й отвръща:

снощи през мене минаха

дор двеста млади юнаци

със тоя Ботьов войвода.

Турците зад тих вървеха,

за секиго куршум стегаха.

Тъжен съм, Радке, натъжен,

затуй съм мътен потекъл…

(с. Дърманци, Врачанско)

В другия вариант  (от с. Галиче, Врачанско) Дунав е мътен, защото „дор двеста млади юнаци” с Ботьов войвода са нагазили водите му.

На брег, на бел Дуняв
стара майка стои,
жално милно плаче
и на Дунав дума:
– Ой те, Дунаве, Дунаве,
Дунаве, бели Дунаве,
като идеш отдалеко,
па си гледаш нашироко,
не виде ли, Дунаве,
от тук да преминат
двеста млади момци
с Ботева начело?
Никому Дунав думица не дума,
но на стара майка
тихом проговори:
– Ой те, стара мале,
не плачи, не жали –
снощи тук минаха,
към Балкана взеха,
той ще да ги пази.

(Пята от Цвета Павлова, с. Галиче, Врачанско.)

Третата песен, в която присъства Дунав, се свързва с мотива за майката, търсеща своя син – мотив, познат не само в българския, но и в балканския и славянски фолклор.

„Тих бял Дунав” на Вазов

В спомените си Иван Вазов разказва: „Всички бяхме във възторг. От дързостния и сякаш взет от някоя легенда подвиг се предаваха с наслаждение от уста на уста, с всевъзможни преувеличения, като че ли самият подвиг имаше нужда от тях, за да се възвиси във въображението ни ликът на героя. Под впечатлението на това събитие аз написах стихотворението си „Тих бял Дунав се вълнува”, скоро станало извънредно популярно, нагласено в песен. В кафенета, по улици, в бирарии, дето се срещахме, само това се говореше, само с Ботев разговорите захващаха и свършваха.”  Мелодията е взаимствана от приспивната „Спи, младенец мой прекрасный” и е близка до мелодията „Вниз по матушке, по Волге”. Текстът се публикува в песнопойки от първите години след Освобождението. „Може да се предполага, че песента е била известна още преди Освобождението, но засега липсват данни да е била изпълнявана по време на Освободителната война и преди нея.” – пише Николай Кауфман.

Вазовото стихотворение излиза от печат под заглавието „Радецки”, но става известно по цяло Българско като песента „Тих бял Дунав”.  Любопитен е образът на реката в тази популярна негова творба. Още при пръв прочит личи близостта с фолклорния Дунав. Епитетите „тих” и „бял”, които дава поетът са познати от народните песни. Епитетът „бял”, съотнесен към фолклорния Дунав основно в България (отчасти Сърбия, Полша, Белорусия) заменя по-повсеместно разпространения в славянския свят епитет „тих”, а само в българския фолклор е широко разпространено тяхното дублиране – „тих бял Дунав”. Положителният оттенък на епитета „тих” в славянския фолклор „не оставя съмнение”, но точния негов смисъл можем да търсим във връзката му с другия „по-малко употребяван”, „по-малко разбираем” и „по-архаичен” епитет „бял”. Древното значение на последния епитет в славянските езици може да бъде определено като „свят”, „сакрално чист”, „благ, добър, хубав”. По-късно „бял” започва да означава „волен”, „свободен”.

Именно този свещен и обичан Дунав възпява поетът. Той, мълчаливият свидетел на исторически битки, съдбовни победи и робски дни е съпричастен към народното дело – носи най-скъп товар: смелите юнаци, верните синове народни, тръгнали срещу вековния тиранин, обичаните, чаканите синове, принасящи пред олтара на майка България своята кръв. Отново, подобно на Дунав от народните песни, реката е персонифицирана – вълнението, обзело въстаниците в парахода се предава и на нея – в началото „се вълнува”, в края, когато параходът приближава родния бряг „се по-вълнува”, „весело играй”. Българският Дунав ликува така, както ликува юнашкото сърце в тези съдбовни минути.

На въпроса за влиянието на Вазовия текст върху народните песни, отразяващи завладяването на парахода „Радецки” се спират различни автори, анализирайки  фолклорните творби за Христо Ботев и неговата чета. Но  дори и неспециалистът бива удивен от близоста между фолклорния и литературния сказ. Това се дължи до голяма степен на изключителната популярност на Вазовото стихотворение, пято като песен от „мало и голямо” в България и извън пределите й – по всички кътчета в света, където има българи.

„Песен за четата на Христо Ботев”, „Че е тръгнал Христо Ботев”, „Чула съм, сине, разбрала” са показателни в това отношение, като и „Де е Ботювата чета”:

            Гордо Ботев там застана

            и се здраво той провикна:

            „Тук се слуша мойта воля,

            пръв съм български войвода.

            Я са боря за свобода,

            за совбода, за народа!”

               („Де е Ботювата чета”)

 

Горд отпреде им застана

  младият им вожд –

па каза на капитана

  с гол в ръката нож:

 – Аз съм български войвода,

  момци ми са тез,

ний летиме за свобода

 кръв да лейме днес.

(Иван Вазов – „Радецки”)

 

Източник: РБ „Христо Ботев“ – Враца, „Карта на времето“, „Ботьов си поведе белите комити, 2008“

 

Подобни статии