Начало Икономика Грешките на туризма: Велико Търново, което изяде бъдещето си

Грешките на туризма: Велико Търново, което изяде бъдещето си

от Mariana Gomileva
26255 преглеждания

Преди няколко години нарекохме любимата ни Северозападна България с името „Северозапазена“. Това е регионът, който в последните десетилетия страда от най-малко човешка намеса, включително в туризма. В тази запазеност има огромен потенциал за развитие на прекрасен туризъм, без да повтаряме грешките на други региони. В тях може и да има повече туристи днес, може да са по-известни и да изглеждат добре разработени, но ние ще ви покажем действителността отвъд рекламите им. Целта ни е само една – да посочим проблемите и грешките, за да не се повтарят те в Северозапада. Нямаме за цел да злепоставяме места, съперничещи на Белоградчик, Видин или Враца. Надяваме се, че хората, от които зависи развитието на туризма във всеки един български регион да прочетат и да поправят лошото, за да имаме наистина стойностен продукт в цяла България. Днес гостуваме на Велико Търново.

Текст: Весела Николаева

Велико Търново е град, който може да се разглежда за пример как се унищожава туристически потенциал. Градът и целият регион наоколо е позната дестинация от десетилетия и на пръв поглед изглежда, че има много предпоставки за целогодишни посещения от българи и чужденци. След първия поглед действителността е мрачна, да не кажем безвъзвратно обречена откъм туристически перспективи.

Десетилетия наред Търново е развиван като „старата столица“ и напълно в духа на „Балкантурист“ забележителностите са били крепост на „славното минало“ – възрожденска архитектура, калдъръми, търговска улица за потапяне в миналото (Самоводската чаршия) плюс манастири в околността и цял архитектурен резерват на няколко километра в Арбанаси.

Не е удобно, ама ще си плащате

Е, голяма част от манталитета е останал на същото ниво и с все същите прийоми на „Балкантурист“, само че с нещастни добавки от краткия икономически бум и пълен хаос в градоустройството. Първото, с което се сблъсквате при пристигане в града, е проблемния трафик и липсата на място, на което спокойно да оставите колата си. В централната част, ако намерите място, паркирането е платено и ви остава да се лутате из по-крайни улички, да си намерите място и после да тръгнете пеш или да изучавате в крачка градския транспорт. Буферни паркинги, откъдето удобно да си хванете обществен транспорт, няма. Но пък част от двора на старото военно училище е наказателен паркинг и дори за малко да спрете без да платите, рискувате да ви лепнат глоба или направо да отнесат колата ви.

Това не помага по никакъв начин за ограничаване на автомобилния поток, който осезаемо дразни, ако сте тръгнали като турист. Първо е шумът от преминаващи коли и замърсяването. В Старата част на града множеството тесни каменни улички, по които вървиш и гледаш архитектура и извивките на Янтра, са свободни за преминаване и клаксоните на колите се чуват често, а туристите трябва да се залепват за дуварите в опит да оживеят.

Пристигането и отпътуването с влак и автобус е за обичащите адреналин – Търново все още няма нормална автогара. Има няколко малки, откъдето пристигат и тръгват автобуси за различни части на България. Така например, ако идвате от София, ще сте пристигнали на автогара „Юг“ над пътния възел или до хотел „Етър“, където от години автобуси на няколко компании утежняват и без това активния трафик със спирка точно там. Ако решите да потеглите към Свищов или Габрово, ще трябва да си намерите сами автогара „Запад“ в другия край, разпитвайки местните хора или ориентирайки се по pdf карта на градския транспорт в сайта на общината.

Община Велико Търново е решила, че няма смисъл да дава информация за междуградски линии и този раздел в сайта ѝ просто стои празен. С влак пътуването е по-сложно – гарата е извън града, откъдето може да си хванете градски автобус или такси. За объркващите табели няма да говорим, те са прийом на почти всеки български град. Ако планирате обиколка и на други места в околностите, се подгответе – в областта повечето пътища са в лошо или много лошо състояние.

Възрожденски къщи, а отдолу - паркирани коли.

Възрожденски къщи, а отдолу – паркирани коли.

Миналото ни – велико, културата – постна

Ако отворите туристическия сайт на общината, ще се замаете от обещания за невероятни гледки, велико наследство от почти всички периоди на България и тематично подбрани маршрути. Действителността е различна – архитектурното наследство се руши, гледките се скриват от нови и нови строежи или са загрозени от пропадащи стари постройки, а маршрутите понякога изумяват със странни съчетания като например препоръка да хапнете в определен ресторант, след като изгледате спектакъла „Звук и светлина“. Той се излъчва свободно на национални и градски празници и по желание – срещу солидно заплащане. Дано ресторантът не разчита на клиенти, които идват само след спектакъла!

В един период, преди Пловдив да бъде избран за културна столица на Европа, Велико Търново като претендент беше успял да набере скорост със събития. Уви, тази инерция бързо замира и въпреки няколко редки прояви като оперен фестивал, цялостното усещане е за еснафско отношение към културата. В началото на април, по време на изложението „Културен туризъм“ в зали „Рафаел Михайлов“ тече и изложба на предмети от „буржоазния лукс“.

Самото изложение може би заслужава отделен материал, но предвид реалния ефект от него и цял абзац му е много. Из залите рядко се виждат външни посетители, може би защото е в работни дни, а по щандовете си разменят визити служебните лица от участващите общини. Певица от Чепеларе пее родопска песен, община Свищов черпи със свинско филе, испанска област – със зехтин, а средновековни боляри и воини от Търново и Мездра чакат туристи. За венец на събитието голямата награда на изложението за „Личност с принос за развитие на културния туризъм в България“ е връчена на… кмета на общината-домакин Даниел Панов.

Една чаршия и много тъга

Отделна тема заслужва опазването на архитектурното наследство на Търново – ако вярвате на общината, там са много загрижени и горди с него. Периоди, история, уникални постройки. Действителността – много от сградите, културни и архитектурни паметници, се рушат, някои направо са рухнали, други вече са заобиколени от нови строежи, които по никакъв начин не кореспондират с облика на града. Преподавателят от НБУ Мариана Мелнишка наскоро направи подробен репортаж за изоставените търновски къщи в Dnevnik.bg – тъга, разруха и незаинтересованост лъха от това наследство. А Търново имаше и все още има какво да покаже освен един Царевец и няколко възрожденски улички, но нехайството на общината скоро ще го унищожи съвсем.

Туристите не идват, за да си купуват козметика и сувенири с щампи на рози и да гледат грозни строежи, изоставени къщи и наново издигната средновековна крепост. Те идват за преживяване, за културни събития, за вкусна храна и хубаво вино. Крепост се гледа веднъж, отношението и духа са това, което може да ги върне. Културният календар, макар на пръв поглед богат, така и не може плътно да се впише и да стане важна част от туризма на града. В цялата културна програма има и нещо, много странно за провинциален град – голяма част от местните жители не ходят на културните събития. Мнозинството от хората месеци наред не отиват по-далеч от сградата на съда в посока Стария град. Това са все едно два града – в единия има събития, архитектурно и културно наследство, а в другия са кварталите с панелни блокове, търговските вериги и промишлените предприятия. Светъл лъч на надежда остава артистичната група „Дупини“, която продължава да провокира с характерни изяви, които обаче остават по-скоро недоразбрани от местната публика. Съвременно изкуство и ретро кич трудно си партнират в една пошла културна среда. Малко театър, концерти от време на време и някоя скромна изложба допълват културния пейзаж.

Това е може би едно от обясненията защо в Търново някак липсва духа на „моят град“. Нещо, което осезаемо се усеща в Свищов, Видин и Пловдив. Спомням си годините в края на социализма, когато от много прозорци в центъра погледът нагоре виждаше стъпаловидните къщи една над друга, незасенчени от нелепи сгради. Надолу хълмовете бяха зелени, без архитектурни недоразумения, развалящи цялата претенция за „Велико“ Търново. По онова време нови строежи имаше на запад от центъра и Старият град наистина си беше такъв. В началото на прехода Арбанаси все още изглеждаше като архитектурен резерват, а не селище с къщи-прогимназии в псевдо-възрожденски стил. Някак неусетно и бързо нещата се промениха. Запази се балкантуристкото отношение „да вземем парите на туристите“, заедно с ред прийоми. Като например в ресторанта на хотел с претенция за елит да ти поднесат цяла бутилка вино, вече отворена – неизвестно кога и къде. Или да се сблъскаш с обичайните български недомислици в менюто, където редом до „търновския“ и „горнооряховски“ суджуци седят пици, паста и подобни произведения, нямащи нищо общо с оригинала.

Но фалирали заведения почти няма – пълни са със студенти и с хора с неясни, често минимални доходи, които показват претенции без покритие.

Търновският туризъм все още лежи на лаври, модерни по социалистическо време. Легенди, проектите за „1300 години България“, възрожденски улици, Царевец, манастири и църкви за цвят, плюс няколко музея и паметници. Десетилетия общината експлоатира този модел и не добавя нищо в различна посока – каквото и да направи, все е в същото русло. А времената се менят и светът се развива… Но не, ние ще показваме Царевец и ще чакаме жената на азербайджанския наследствен президент Илхан Алиев да даде пари за нова „възстановена“ крепост на Трапезица. Мехрибан Алиева едва ли е дълбоко загрижена за естетиката и устойчивото развитие. Друг е въпросът трябва ли държава от ЕС да приема дарение от фондация на средноазиатски диктатор.

Тук трябва да приключа с обиколката на „старопрестолния“ град, в който величавите му епитети са отдавна изпразнени от съдържание. Докато това се е случвало, истински важните и съдържателни ресурси са умирали забравени, разрушени и затиснати от еснафски стремеж „да привлечем още туристи“, „да станем културна столица“, „да построим още нещо“… Финал няма да измислям, някогашната столица отдавна е сложила финала на перспективите си и успява само да чопли, каквото може, от старата си слава и новата си алчност.

Заб.: Снимките са правени през лятото на миналата година. При последното ми пътуване до Търново наоколо изглеждаше толкова разочароващо, че дори нямах желание да снимам. Освен това на много места беше направо опасно – или не можеш да хванеш кадър, или рискуваш да те помете превозно средство.

Подобни статии