На снимката: Останки от католическата катедрала в Чипровци | снимка: Весела Николаева
В памет на проф. Божидар Димитров публикуваме част от неговия научен доклад от конференция, посветена на 330 години от Чипровското въстание. В следващата част ще публикуваме още от доклада и слабо познати данни за опитите да се вдигне ранно въстание сред българите от Северозапад, предшестващо Чипровското. Текстът е отпечатан в сборника с доклади от конференцията: „Чипровци 1688-1988“, „Издателство на Отечествения фронт“, София, 1989 г. Книгата може да бъде закупена от Историческия музей в Чипровци.
Военнополитическите въпроси на българските освободителни въстания през XVII век
Автор: Божидар Димитров
След падането на средновековните български държави под османска власт антиосманската въоръжена съпротива на българското общество по една считана и от нас убедителна и валидна квалификация минава през няколко етапа. Първият от тях трае до средата на XV век и се характеризира с въоръжени въстания или въоръжени участия в антиосмански коалиции, ръководени от оцелели представители на българската средновековна аристокрация, на която по силата на средновековното право принадлежи политическата власт в тази епоха. Тези български въоръжени изяви целят, разбира се, възстановяването на българската държавна независимост. Неуспехът им, а също така тоталният разгром на военнополитическите съюзници на българите на Балканите и в Средна Европа, укрепването на Османската империя, преместването на фронтовете далече от българските земи, ликвидирането на всички български държавни и религиозни институции, а ние бихме прибавили и тежката демографска катастрофа, сполетяла нашия народ, прекратяват опитите за освобождението на страната. Сега единствената форма на съпротива остава хайдушкото движение.
Хайдушкото движение е сравнително добре изследвано от нашата историография. Обхванало всички български земи, то е проява на естествените защитни реакции на една народност, чиито политически, икономически, верски , културни и дори най-естествените биологични права с застрашени всекидневно от завоевателя, дори по неговото собствено законодателство.Но лишено от общобългарски и дори от локален организационен център, то си остава само една защитна реакция, без да си поставя висши политически цели. Все пак поне във военен аспект не бива да се подценява ние сме съгласни с констатациите на Б. Цветкова (проф. д-р Бистра Цветкова, бел. ред.), че непрекъснатите въоръжени удари на хайдутите ерозират сериозно османските въоръжени сили, съставени тогава, както е във всяка млада феодална държава от въоръжения народ, изповядващ мюсюлманството. Но далеч по-важен е един друг констатиран резултат от непрекъснато действуващите хайдушки дружини, затова си позволихме да отделим тук няколко реда за тази форма на българска въоръжена съпротива през тази епоха. Чрез хайдутството българите, които не се призовават на служба в армията, освен в невъоръжени спомагателни части, имат възможност непрекъснато да притежават немалък потенциал от добре обучени в модерното военно изкуство бойци, разполагащи при това с достатъчно модерно оръжие, отнето от врага. Този потенциал, както ще видим по-нататък, съставя гръбнака на въоръжените сили на всички български въстания.
Между 1595-1689 г. в българските земи са организирани седем големи български въстания: Първото Търновско въстание (1595-1598 г.); Въстанията в Северозападна България през 1630, 1644-1650, 1656; Второто Търновско въстание (1686); Чипровското въстание (1688); Карпошовото въстание. Проучванията върху тези забележителни на българската въоръжена съпротива, с които тя очевидно навлиза в нов етап на развитието си, в българската историография досега са засягали единствено фактологическата страна на движението. Извън вниманието на изследователите са останали твърде важни според нас теоретични въпроси, свързани с военнополитическата мисъл на българските въстаници, т.е. въпроси, пряко засягащи развитието на българското военно изкуство през тази епоха. Основната причина за това състояние на нещата се обясняват с късата, но за съжаление изключително точна характеристика, дадена от проф. К. Шарова в една от последните й работи: „Всички освободителни опити, бунтове, заговори, въстания до средата на XIX век са определяни от нашата историография за стихийни и лишени от политическа идеология, Така че народът ни е лишаван от политическото съзнание, всъщност от национално съзнание.“
Наистина на това утвърдено мнение противоречат установените факти от самите изследвачи на въстанията, които ги очертават като крупни въоръжени акции на българския народ, обхващащи значителни райони от българските земи и които по размах на въоръжените действия, броя на обхванатите във въстаническите войски, военните и политическите резултати се доближават и дори надхвърлят аналогични действия дори през XIX век.
Не по-малко важно в случая е споделяното вече от мнозина мнение, че всички български въстания през тази епоха не поставят за разрешение, както в много други случаи по-рано или по-късно, социално-икономически или верски, а една единствена, висшата цел, която може да стои пред един народ, загубил политическата си независимост – възстановяване на българската държава.
Един от най-важните въпроси на българската военна мисъл през тази епоха е изясняването на проблема за организационния център и военното ръководство на българските въстания.
Анализът на изворните сведения на седемте български въстанически акции между 1590-1690 г. показва, че инициативата за тях е породена изцяло в средите на българското общество, нито един въстанически опит не е инспириран директно и не е поставен в пряко подчинение на чужди сили. Организаторите на Първото Търновско въстание са представители на висшия църковен клир в българските епархии, крупни търговци, видни потомци на старата българска аристокрация (Тодор Балина – Шишман III). Движенията от 1630, 1646-1650, 1656, 1688 година са организирани от католическите епископи в българските диоцези, занаятчии и търговци главно от средите на българската католическа общност, но и от православни среди в Северозападна България. Въстанието на Карпош в 1689 г. е организирано от хайдушки предводители в Тракия и Македония, въстанието в Търновско – от потомъка на българската средновековна аристокрация, който привлича отново лица от висшия клир в района и вероятно и представители на хайдушкото движение и търговско-занаятчийското съсловие.
Военното ръководство на въстаническите операции обаче, както личи от изворите, макар и да съставлява част от организационния политически център е ясно обособено. Във всички въстания от него са изключени лицата, които нямат теоретична и практическа подготовка – църковните лица, търговци, занаятчии. Така Първото Търновско въстание е ръководено във военен аспект не от Дионисий Рали и Павел Джорджич, а от Тодор Балина и Михаил Шишман – дотогава вероятно лица, включени в османската военно-феодална структура.
Въоръжените сили на католическите движения, доколкото позволяват изворните податки (най-пълни и сигурни са те за Чипровското въстание) са командувани от българи, офицери от австрийската армия. Въстаниците от Второто Търновско въстание са управлявани от руския офицер Савелий Дубровски и хайдушки водачи. Българските бойни сили в Карпошовото въстание се командуват отново не от обявения за цар неизвестен по име български свещеник от Битоля, а от хайдушки предводители (Карпош, Страхил) – някои от тях също преди началото на хайдушката си дейност са принадлежали към средите на османската военно-феодална система – началници на мартолоси или дервенджии.
От този анализ личи, че въоръжените сили на въстанията през XVII век не са оставени на ръководители, излезли начело от случайната воля на стихията, а са поставени под управлението на лица, имащи известна военна подготовка – най-доброто, което е могло да предложи при тогавашното си състояние българското общество. От управлението на въстаническите войски са изключени лица, чиито политически качества и вярност към делото са извън съмнение, но чиято военна некомпетентност е очебийна.
*******
Чипровско въстание
Около двадесетхилядната армия на Чипровското въстание е била набрана изцяло от населението на Северозападна България и била командувана според последните известия от Иван Станиславов – офицер от австрийската армия. Бойните сили на въстаниците били организирани в няколко пехотни и кавалерийски дружини, командувани от Михаил Станиславов, Богдан Маринов, Лука Андрейнин, Георги Пеячевич и др., повечето от които също са били офицери от австрийската армия.
Въстанието избухва след като австрийските войски превземат Белград (6 септември 1688 г.) . За съжаление липсват сведения за първоначалния тактически план на въстаниците. Редица сведения показват, че е организирано настъплението към Кутловица (Михайловград) с част от силите. Това изяснява, че една от целите им е била овладяването на старопланинския хребет и проходът за София. Според новооткрити сведения други части са се устремили към Видин за среща с австрийската армия.
Старопланинската група успяла да обкръжи и унищожи османските войски край Кутловица. За нещастие успехът главозамаял командуващите въстаническите дружини в това направление. Вместо продължаване на настъплението към билото на Стара планина и овладяването на командни позиции по Искърския и Лопушанския проход, дружините се впуснали в набези по околните турски села. От военна гледна точка унищожаването им наистина е наложителна стъпка – въстаниците не биха могли да оставят в тила си враждебно настроено и главно въоръжено население. Но това едва ли пък е налагало задачата да се изпълнява с всички войски, отделени за настъпление по старопланинското направление. Отпускането и дезорганизацията, дошли след лесните победи над османското селско опълчение, довели до внезапна атака на лагера на въстаниците от незабелязано промъкнал се в района противник – отрядът на унгарския феодал и турски съюзник Емерих Текели. Тази част от силите на въстаниците била разгромена и остатъците от дружините, настъпващи към Стара планина, били принудени да се оттеглят в Чипровец.
Дунавската група на въстаническите войски, както личи от изворите, водила яростни успешни боеве с османското опълчение в направление на Видин. При вестта за поражението при Кутловица тя също трябвало да се върне в Чипровец, за да поеме охраната на бягащото население и го превежда до Дунав. В нашата литература последвалите сражения при Чипровци се представят като резултат на успешни обсадни действия на османските войски, завършили с тотален погром на въстаническата армия и с пълното й унищожаване.
Имаме основание обаче в светлината на новите извори, цитирани по-горе, да считаме, че обсада на Чипровци не е имало. По всичко личи, че увлечено в настъпателни операции, военното командуване на чипровските бойни сили е оставило града без охрана и той е бил нападнат и оплячкосан от малобройна османска част, при това само на една част от населението. Иначе едва ли би могло да се обясни как през следващите години значителни по численост български дружини се сражават в състава на австрийската армия, командувани от същите водачи, уж отбранявали и загинали при Чипровец. А и според сведенията на католическия епископ на София само една трета от населението на Чипровец е загинала или отвлечена в робство при превземането на града. Останалите жители на града успешно достигнали Влашко, а оттам и Банат. Несъмнено такива сравнително ниски загуби на гражданско население са невъзможни при една доведена до успешен край обсада при добре познатата практика на османските войски в тази епоха.