Начало Забележителности Войводово: Как чехите дойдоха, поживяха и си тръгнаха от България

Войводово: Как чехите дойдоха, поживяха и си тръгнаха от България

от Mariana Gomileva
4061 преглеждания

Стара чешка къща | снимка: Тодор Божинов, Wikimedia Commons

От XIX век насам България и Чехия (за известно време Чехословакия) поддържат близки връзки. Много чехи идват тук, за да помогнат за изграждането на младата българска държава, за жалост повечето сме ги забравили, а от небрежност систематично унищожаваме и спомените за тях. В по-късни години братската социалистическа Чехословашка република запазва близките си връзки с нас, разменят се специалисти, пътува се за обмяна на опит и туризъм между двете държави… Но една чудна история е останала в забрава – тази на чешкото село. Единственото в България, създадено, населено и обживяно от чехи, които го напускат до 50-те години. За него разказва историкът и археолог Богдан Николов в книгата си „От Искър до Огоста“, от която досега сме публикували откъси за Бърдарски геран и за изчезналите селища във Врачанско.

Войводово (Гладно поле)

Население: 1910 г. — 400 жители, 1926 г. — 768, 1934 г. — 790, 1946 г. — 786, 1956 г. — 621, 1965 г. — 600, 1975 г. — 570, 1985 г. — 475, 1992 г. — 411. (през 2015 г. населението на селото е едва 230 души, бел. ред.)

Отстои на 16 км южно от Орехово и е разположено върху равна тераса недалеч от левия бряг на р. Скът. Землището му е малко и се простира на площ от 7917 дка и граничи на изток и юг със землището на с. Крушовица, на запад — с това на с. Сръбеница (дн. Софрониево) и на север — със землището на с. Букьовци (дн. град Мизия). На 3 км югозападно от селото в местността Йордановото са изровени тракийски погребения с трупоизгаряне. Можахме да видим в намервачите глинени погребални урни и бронзови накити, но те не бяха запазени. На около километър от днешното село Войводово е старата местност Гладно поле. През 1925 г. и 1935 г. тук са намерени двата дяла на сребърното тракийско съкровище, което датира от края на V в.пр.Р.Хр. В науката то е известно с името „Букьовско тракийско съкровище“. На 2 км югозападно от днешното село Войводово имало татарско селище, което се наричало Гладно поле татарлар. През 1877 г. то е било от 30 къщи. Това селище е основано от турската администрация в 1865 г. с татарски колонисти от полуостров Крим. Татарите живели в с. Гладно поле татарлар някъде до към 1902 г., когато последните от тях се изселили в Добруджа при свои сънародници. Турската власт ги е била оземлила щедро с повече от 1000 дка работна земя. Но те не били добри земеделци и я давали под исполица на българи от Крушовица и Сърбеница. Така преживявали от ден за ден. При окончателното си изселване в 1902 г. татарите продали на безценица земята си на чорбаджи Йордан Йонов, който след това я препродавал на малоимотни войводовчени скъпо и прескъпо.

Заселването на село Войводово е било много драматично. То е станало така. През 1896 г., по примера на банатските българи, голяма група безимотни и малоимотни чехи и словаци от Банат решават да се изселят в България. Първата изселническа група от 20 семейства тръгва през 1896 г. с един сал по р. Дунав и пристига в Никопол. Докато се оформи заселването им, те се настанили на квартири из Плевенските села Асеново, Мъртвица (дн. Подем) и Горна Митрополия, където престояли една година. Втората група изселници чехи, състояща се от 25 семейства, тръгва по р. Дунав с параход през есента на 1897 г. С все дечурлига, старци, инвентар и покъщнина те пристигнали в гр. Орехово. Сетне се придвижили с коли до с. Гостиля и там останали на квартири, докато се уреди въпросът с тяхното заселване.

И първата, и втората група преселници са били чехи и словаци от Банат. Повече от чехите са били от селото Света Елена, окръг Бяла черква, а словаците — от селата Надлаг и Ковачица. От Банат по същото това време се изселили и около 20 семейства сърби от селата Баранда и Ковачичка, а също и няколко семейства българи — павликяни. През ранната пролет на 1898 г. въпросът с тяхното настаняване бил решен окончателно. Излязло решение на българското правителство те да бъдат заселени в совата Съсек, който се намирал северно на десетина километра от Кнежа и на още толкова разстояние северозападно от с. Долни Луковит. Всъщност това е била пустееща земя от землището на изчезнало през вековете на робството българско село с все още неизвестно име и съдба. Тази пустееща земя държавата давала при много нисък наем на селяни от двете села за паша и угояване на добитък. В местността имало и един стар геран със съ̀сек — дървено гърло на герана, направено от дебели греди, които в крайщата са съ̀сечени и образуват съсек, за да се държат здраво в ъглите. Така са били наричани копаните кладенци в този край преди да се възприеме гръцката дума геран, означаваща жерав, тъй като кобилицата на герана наподобява кацнал жерав. И така, на пришелците били размерени дворове и парцели работна земя. Скоро тези трудолюбиви европейци си направили „бити“ къщи от глина и си отдъхнали от дългите пътешествия, които не били особено приятни.

Но нещеш ли, една ранна пролетна утрин на 1899 г. озверена тълпа от подивели селяни, събрани от Долни Луковит и от Кнежа, въоръжени с криваци, търнокопи и вили нападнали селото. Започнали да рушат домовете и да прогонват заселниците. Властта изпратила срещу насилниците стражари, но те ги пленили и разрушили Съсек. Изплашени до смърт, неговите жители хванали кой накъде му очи видят. И всичко това било заради земята и поради българската алчност и дивотия. Тези озверени селяни досега ползвали земята при символичен наем, за да си угояват добитъка.

Една част от изплашените и ранени заселници на село Съсек веднага заминали обратно за Банат и никога не забравили българската жестокост. Другите се върнали в с. Гостиля. Те образували една комисия, която обходила пустиняците от Тимок до Искър. Спрели се на мястото Гладно поле и отишли в с. Крушовица да питат кмета Найден Попов дали няма да има нещо против. Човекът ги посрещнал сърдечно и им съдействал. През пролетта на 1900 г. оцелелите съ̀сечене започнали да се пренасят в Гладно поле. Тази местност също е била пустеещ соват от землището на обезлюденото през 1711 г. село Голяма лъка. (Ихчиев, Д. А., 1906, с. 164–166). Инженерите Бохачек и Иванов размерили на всяко семейство двор от близо два декара и работна земя по 10 дка на глава, но не по-малко от 30 дка и не повече от 60. Така около 70 семейства чехи, словаци, сърби и българи — павликяни се заселили тук и образували ново село с името на местността Гладно поле. От 1910 г. насам то започнало да се нарича Войводово, по името на Войводата Христо Ботев, който през 1876 г. минал наблизо. Село Войводово получило статут за село чак след 31 години след основаването си. То било признато с указ № 162, обнародван на 8 април 1931 г. До 1912 г. Войводово се води административно към общината в с. Крушовица, до 1934 г. е самостоятелна община, а после към Букьовци.

Днес от чехите са останали само малко запазени къщи | снимка: Тодор Божинов, Wikimedia Commons

По-известните чешски семейства, които се заселили в с. Войводово са били: Добияшовци, Карбуловци, Клепачкови, Питровци, Филиповци и Хрузовци, а словаците са Бенковци, Водеровци, Кироловци, Саковци, Фабуковци, Щръбаковци и Яно Супек. Българите-павликяни били представени от фамилиите Пѝрковци, Кю̀рчовци, Радковци и др.

От сърбите останало само едно семейство на Мило Божков Милушев, те се върнали обратно след трагедията в Съсек и малка част сърби се заселили в Бургаско.

И така в новооснованото село Войводово заживели мирно и тихо и с голямо разбирателство чехи, словаци, българи — павликяни и сърби. Чехите били по вяроизповедание Баптисти, Дарбисти и Методисти — секти от Евангелската църква. Словаците били Назаряни, а българите павликяни пък били католици. Семейството сърби изповядвали източноправославната вяра. Десетина години по-късно идват и преселници българи от предпланинските и планинските селища. Това са семействата на Йото и Недко Коцови от с. Скравена, Ботевградско, на Георги Янчов от Златарица, Еленско, 4 семейства от с. Типченица, Врачанско, от с. Долна Гноеница тук се преселва семейството Бозаджийски, а през 1928 г. от с. Люти дол, Врачанско, идват летописецът на село Войводово Нецо Петков Нецов и още няколко семейства. От Босилеградското село Лисина дошли през 1919 г. още 4 семейства. Новото село Войводово живее ритмичен стопански и културен живот. През 1905 г. тук е построена сграда за нуждите на новооткритото училище и за община.

През 1931/1934 г. със средства от Чехословакия и с доброволен труд на населението е построен Народен дом „Т. Г. Масарик“, който служи и за училище — начално и прогимназия. Построени били и две църкви: Баптиска и Дарбистка. Тук всички са говорели на майчиния си език и се разбирали чудесно помежду си. В училище са учили български и матерен език. Но… както казва летописецът на селото Войводово, то е приличало на МЕЖДУНАРОДЕН СПАСИТЕЛЕН ПУНКТ НА ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ (Нецов, Нецо Петков. — Летопис на село Войводово. — Ръкопис, който се пазеше в общината на с. Войводово). Най-напред от с. Войводово се изселили банатските българи — павликяни, които били католици. Те се преселили в с. Бърдарски геран, където имало повече заселници от същото вяроизповедание. През 1927 г. десетина семейства чехи от с. Войводово заминали за Аржентина.

Поради нежелание да правят социализъм по азиатско-български модел чехите и словаците масово се изселват през 1947–1952 г. в Чехословакия (Василева, Б. Преселване на чехи и словаци от България в Чехословакия след Втората световна война. Сп. Векове, кн. 2, С., 1985, с. 28 и сл.). До 1952 г. от село Войводово се изселили в Чехословакия общо 121 семейства чехи и словаци. През 1960 г. тук имаше само пет къщи, обитавани от семействата на фамилията Копривови. На мястото на изселените чехи и словаци се настаняват българи от Белица, Ихтиманско и от селата Горно и Долно Уино, Кюстендилско.

Подобни статии