Мраморна статуя на легендарната Бяла Злата в центъра на Бяла Слатина / снимка: общ. Бяла Слатина
Откъснала се от каменната гръд на Веслеца, река Скът лъкатуши от незапомнени времена из хълмистата Дунавска равнина. Твърди се, че тя е най-бавнотечащата река в България. Така е било, така е и сега. От прегръдката на реката и плодородната земя векове наред се раждат селища, кипи живот. С неуморния си ход времето променя образа им, но въпреки тяхната възраст, те не стареят, а непрекъснато се обновяват и стават все по-привлекателни. Тези думи особено важат за Бяла Слатина.
Но хората и от селцето и от гр. Бяла Слатина знаят откъде са тръгнали. Всяка власт, всеки строй, всеки живял в тази равнина оставя своето – кой построи, кой разруши. Народната памет знае, че Бяла Слатина е тръгнала от лепкавата кал на черните като биволи улици, свирала е глава под кирпичените стрехи, седяла е край сиромашката софра на къшей ронлив просеник, прозряла бедното и през тъжния сумрак на газеничето – днес хората на този град крачат по своите мраморни площади и асфалтирани улици.
Централният площад на Бяла Слатина / снимка: общ. Бяла Слатина
От село към град
Първият документален опит за превръщането на Бяла Слатина в град се отнася към 1905 г. Пет години по-късно, на седми март 1910 г. Общинският съвет с кмет Стоян Божинов и помощник кмет Коста Новачков приема ново решение за преименуване на Белослатинската община в “градска” въз основа на колективно заявление на местните жители. И дългоочаквания Указ № 293, издаден от Фердинанд I идва на 27 юни 1914 г., подкрепен със закон от 7 юли 1914 г., завинаги преобръща селото Бяла Слатина в град.
С Указ № 2295 от 22.12.1978 г. за определяне седалищата и състава на общините в България в тогавашния Врачански окръг се основава Белослатинска община със седалище гр. Бяла Слатина, като към нея по-късно се присъединява и Габарската община. С Указ № 1 от 05.01.1999 г. на Президента на Република България за утвърждаване границите, административните центрове и общините, включени в тях се създава сегашната Община Бяла Слатина. Отново претърпява промени и днешните граници и територия на Община Бяла Слатина са утвърдени с Указ № 19 от 10.02.2005 г. на Президента на Република България.
Изглед към Бяла Слатина / снимка: общ. Бяла Слатина
Легенда за Бяла Слатина
Било много много отдавна и никой не помни кога се е появило селото. Малко, сгушено на левия бряг на реката Скът, с бедни разкривени къщурки, сякаш изпаднало от някоя от непрекъснато трополещите каруци. Оттатък реката едно поле простирало безкрайната си еднообразност и чезнело в далечината. Заоблените му зелени хълмове обгръщали тъничката сиромашка река, мъчейки се да я задържат единствено за себе си. Напролет, в ниското, близо до водата, израствали хиляди бели цветчета. Толкова много и толкова мънички. Златинки им викали. Бели златинки. И вярвали, че щом като те са тук, зимата вече си е отишла.
Издълбан и прашен път водел към селото. По него търговците стигали до хана. Разпрягали уморени каруците и бързали да се отпуснат на грубо скованите столове. Там, сред гъстия тютюнев дим и шумната глъчка отново се намирал някой, който да подхване позабравената легенда за бяла Злата. Кога е живяла – никой не помнел. Но всички се надпреварвали да разказват за хубостта й: “Стройна, усмихната, весела била. И всички я обичали в селото. Харесвал я и бейският син и все по-настойчиво я задирял. Заплашвал, че ще затрие селото, ако не му пристане. Кой знае как щяло да завърши всичко, ако една нощ Злата не изчезнала. Търсили я всички, но никой повече не я видял. Едни разказвали, че чули смеха й, когато пресичали гората, други уж я били мяркали покрай реката. И това било всичко. Дали безбройните бели цветчета или красотата на Злата са дали име на селището е трудно да се каже. Но Бяла Слатина живее и днес, пренесла през годините звънкото си име и спомена за една непокорена хубост.
Фонтаните в центъра на Бяла Слатина / снимка: общ. Бяла Слатина
Източник: Община Бяла Слатина