Пановата къща (днес Исторически музей в Белоградчик) и паметникът в чест на Въстанието от 1850 г. / снимка: проф. Б. Тошев
На 1 юни 1850 г. Белоградчишко, Кулско и части от Видинско се вдигат на бунт против закостенялата власт на Османската империя. Зле въоръжени, но с твърдо решение да се противопоставят и да предизвикат подкрепа за независимост, бунтовниците окупират Белоградчишката крепост „Калето“. Опитът да овладеят крепостта и града, откъдето да отстояват оттегляне на османската власт е неуспешен. Действията им започват още в края на май, но 1 юни е кулминацията – датата, в която избухва бунтът. Въстанието е силно неглижирано от много историци, то рядко стига до учебната програма, дори отразяването на честванията за него почти няма в националните медии.
Редки документи и стари архиви, издирени и публикувани в „Белоградчишки лист“ на проф. Борислав Тошев, показват доста пълна картина на събитията. Слабо известен факт е, че въстаниците първоначално са имали подкрепа от Русия – или поне такава е била дадена от нейни представители. В хода на военните действия обаче никой отвън не се намесва. Сърбия също отказва всякаква подкрепа, което поне за нея можем да обясним с все още крехката, скоро извоювана независимост. Потушаването предизвиква вълна от емиграция – много хора заминават за Русия с обещание да намерят нов дом с богата земя, гори и пасища. Посреща ги обаче бедност, лоша земя и болести. Мнозина умират от глад и болести, някои успяват да се завърнат.
По-долу публикуваме коментара на проф. Тошев и негова публикация за първите свидетелства на външни наблюдатели след потушаване на бунта. Останалите документи могат да бъдат видени на страницата на „Белоградчишки лист“.
„Това въстание е най-голямото и значимо въстание, проведено срещу турското иго в България в средата на XIX век. Въпреки това и днес то не е добре познато в широките български среди. Често наричат въстанието „Видинско“, но затова липсват сериозни основания, освен ако не искат с това да подчертаят, че въстанието е с по-широка география, надхвърляща Белоградчишкия край. Въстанието е „Белоградчишко“, защото съзаклятниците и организаторите на въстанието са от Белоградчик – тези най-лични белоградчишки люде са посечени от турците в Белоградчишкото кале; това са хората, които са подготвили дипломатически въстанието като са се срещнали с руския престолонаследник чак в Света гора; това са хората, които са търсили помощта на сръбските власти в снабдяването с оръжие; това са хората, организирали и провели първото българско народно събрание в близкия до Белоградчик Раковишки манастир. Въстанието е „Белоградчишко“, защото при Белоградчик са станали най-големите сражения при обсадата на Белоградчишката крепост. Въстанието е „Белоградчишко“, защото Белоградчик е единственият град, който е пострадал тежко при потушаването на въстанието – затова на семействата на загиналите белоградчишки граждани турската власт е дала пожизнени пенсии, които нашите хора са получавали чак до Освобождението на България двадесет и осем години по-късно.“
