Фрагмент от корицата на романа „Балканската Кармен“, 1998, изд. „Епсилон“
Голямата кауза на нашия екип е да покажем, че Северозападна България е запазена – пълна с чудеса, и затова не заслужава да е западнала – тъжна и обезлюдяваща се.
Точно такова настроение лъха от един фрагмент на романа „Балканската Кармен“, 1998, определен като история за една трагична любов, покосена от етнически вражди. Автор е писателят, журналист, краевед и познавач на душевността на Северозапада, Илия Николчин. Благодарение на съдействието от неговата дъщеря, талантливата и неподражаема проф. Миглена Николчина, през изминалия месец октомври се посветихме на мемоарите от нейното детство около Белоградчик и на емблематични откъси от романа на баща й „Трусът“.
Можете да ги прочетете тук:
ПЪРВА ЧАСТ от мемоарен фрагмент на проф. Миглена Николчина.
ВТОРА ЧАСТ от мемоарен фрагмент на проф. Миглена Николчина.
ПЪРВА ЧАСТ от откъси от романа „Трусът“.
ВТОРА ЧАСТ от откъси от романа „Трусът“.
Ето и знаковият откъс, който проф. Миглена Николчина ни предостави от романа „Балканската Кармен“:
…
– Та това е земята в миниатюра – промълви Антон Филигринов, застанал срещу блесналата утринна панорама. – Прави са художниците и режисьорите, които намират, че тук има всичко, което се среща по широкия свят: планини и полета, речни долини, изумрудено езеро. И тази неповторима каменна гора. Морето наистина не се вижда, но и то не е далеч. I
Стоеше на най-високата тераса на скалния замък, обърнат на изток като някакъв съвременен поклонник на слънцето. Наляво се разстилаше равнината, близка, реална и в същото време някак миражна в синкавата мараня. Селищата се губеха в падините, за реките и магистралите загатваха заоблените върби и правите редици на тополите. От другата страна се извисяваше Балканът, гръбнакът на полуострова, неговата сила и слава. Но не толкова той, колкото веригата на предпланините криеше най-големите природни бисери, разсъждаваше Антон, като оглеждаше чудноватите каменни ваяния, Русалийския мост посред тях, щръкналите чуки и зиналите долове. А това какво е, вгледа се в отсрещния склон, очертал профил на… На кого му напомня, на кого?
През изминалите няколко дни от пристигането си той успя да обходи голяма част от пролома, този местен Гранд Каньон. В каменните пластове смътно долови някакъв много по-дълбок смисъл от това, че отмерваха ритъма на хилядолетията. Не беше геолог, не го примамваха разните там ери, но в това напластяване имаше нещо много важно, някакъв символ, който тепърва очакваше да бъде разгадан. Антон така и щеше да затъне в дефилето, ако не беше си дал навреме сметка, че задачата му беше много по-скромна: да припомни на хората за този наистина райски кът, който беше позабравен и изоставен.
Сега се намираше в центъра на каменната гора. Не случайно тя беше привличала пътешественици и поети, пък и сега поразяваше въображението на пътниците. Тук имаше скални дървета, животни и птици, човешки фигури и профили, пред които биха се стъписали Фидий и Роден, а скалата, на която стоеше, би озадачила и най-великия архитект. Няма съмнение, че в сътворяването на това балканско чудо бяха взели участие всички божества от всички религии по света. Но защо тогава този край западаше. Родените тук търсеха щастието си другаде, опустяваха дворове, сриваха се къщи, а това, което пишеха старите пътешественици, си стоеше някъде по библиотеки и архиви.
Преди да заслиза от Замъка, Антон Филигринов хвърли още един поглед от високото. Това пък какво е? При раздвижените светлини и сенки една от скалите беше заприличала на човек със свирка в ръце. Да, да, досущ като Санди Чародей. Сега пък Санди. И Антон си даде сметка, че сватбата и хората, с които се запозна вчера, не излизаха от съзнанието му.