Начало Забележителности „Белоградчик – градът на цветята“ – пътепис от 1960 г.

„Белоградчик – градът на цветята“ – пътепис от 1960 г.

от Mariana Gomileva
1087 преглеждания

Манастирището в Белоградчик / снимка: Мариана Гомилева 

Когато човек посети някое място за пръв път, той поема от енергията му по свой начин, и независимо колко се е подготвял предварително с туристическа информация, усещането е индивидуално. Всеки сам определя на какво му мирише даден град, как звучи, какви цветове има – картина нарисувана от сетивата по естествен начин, без външно влияние. Разбира се, личните впечатления зависят от момента, в който попадаме в конкретния район. Има кътчета, които са най-очарователни през определен сезон от годината, като например местата около Враца с красивите пълноводни водопади, които разкриват магията си най-силно през пролетта, или планинските поляни около Чипровци, които са най-уханни на билки през лятото и т.н. Има един град в Северозападна България обаче, който не спира да очарова по всяко време, по всякакъв начин – „Град“. Белоградчик е вдъхновение на десетки посетители през годините и всеки го преоткрива по свой начин, запечатвайки го в съзнанието си с конкретно определение. Някои от пътеписите са поетични, други имат стремеж за документалност, а трети са дори забавни и леко критикарски.

Добре познат като автор на фейлетони и хумористични творби, повечето от които са печатани във в-к „Стършел“ Ганчо Краев определя градът под скалите, като град на цветята. Благодарение на проф. Б. Тошев и неговия Илюстрован белоградчишки лист, откриваме пътеписа на Ганчо Краев, публикуван на 26 август 1960 г. във в. „Стършел“, озаглавен „Белоградчик – градът на цветята“.

Ганчо Краев Ганчев (1909-1977) е в Белоградчик към 1960 г. когато той вече не е околийски център, (по това време околии вече няма). Търговията се осъществява от Наркооп и магазините и местните ресторанти често са обект на критика на страниците на в-к „Стършел“. Белоградчик вече има ДЗС, макар че земеделска земя в района няма и никой от гражданите няма земеделски поминък. Градът има болница и диспансер, но тези медицински структури са в старата болница. Белоградчик няма вода – готов е Белският водопровод, но водата е твърда, не достига и не става за пиене. Завод „Ворошилов“ вече има филиал, който предстои да се развие в Телефонен завод. Добре се развива Промкомбинатът, в който има и килимарски цех. Градът под скалите няма още стадион, макар че строежът му е започнал 26 години по-рано. Вече са разрушили театър „Пчела“ – гордостта на района и новата типова читалищна сграда е на привършване.

Войска в града вече няма, но населението в Белоградчик се е увеличило до 4500 жители. Още две – три години и населението ще се увеличи двойно. Но това е механичен прираст – идват хора от селата. Новите граждани получават редица привилегии, каквито коренните граждани нямат. Никога вече в управлението на града няма да участват негови коренни жители. И повечето от семействата на старите граждани ще потърсят живот на други места.

Шестдесетте години на Белоградчик са особено интересни – поради външни обстоятелства, една общност се разрушава и изчезва и се заменя с друга. В крайна сметка, спойката между обществените прослойки отново се изгражда. Но има един отрицателен ефект, който винаги остава: прекъсването на традицията и приемствеността в общественото развитие лишава хората от самочувствие и усещане за историческа, социална и стопанска значимост. Това и до днес се проявява много ярко в цяла Северозападна България.

Ето оригиналните факсимилета на пътеписа на Ганчо Краев:

Съвременен двор в Белоградчик / снимка: Мариана Гомилева

Източник: Ежедневен илюстрован белоградчишки лист

Подобни статии