Начало История Баш князът Цоло Тодоров се среща с правнука си в разказа „Засрещане“, част II

Баш князът Цоло Тодоров се среща с правнука си в разказа „Засрещане“, част II

от Mariana Gomileva
1103 преглеждания

Колаж с портретите на писателя Валентин Качев и неговия прадядо баш княз Цоло Тодоров, в двора на Белоградчишката крепост

Въстанието от 1850 г. и до днес е повод за гордост на цяла Северозападна България. Макар и потушено, то постига целта си, защото показва решимостта на българите да отвоюват независимостта си. Последвалият отзвук в големите европейски държави привлича вниманието към състоянието на нашия народ. А единственият член на Съюза на българските писатели от Белоградчик – писателят, поет и драматург Валентин Качев, е пряк наследник на предводителя на Въстанието – баш княз Цоло Тодоров. Талантливият творец е правнук на този смел герой и през годините в съкровищницата на световната литература също е създал десетки поводи за гордост, боравещ с майсторство със съвременното оръжие – перото. В разказа си „Засрещане“ е описал по интересен и загадъчен начин въображаемата среща със своя прадядо. Този разказ е публикуван за пръв път през 1990 г. на руски език в списание със 120 хиляден тираж.

 Вижте Част I тук.

Представяме ви продължението в Част II:

ЗАСРЕЩАНЕ

Започна битката за калето. Раздрънчаха се тук барабаните, но секнаха… А по това време чувахме гласовете на акраните и нашето си, българското ура… Удряха здраво момчетата. Уж с дрянови криваци повечето бяха, а калето като че ли пропука под тях.

Ура и Аллах се чуваше само. Но урато беше силното, а аллаха нещо позатихна… На тази сила българска, що идеше насреща, и той не можа да устои.

Тогава повикаха мен!

Излязах от хумбата. Уж заптисан, а като видях юнаците как напираха по стените, сърцето ми заигра, а сълзите сами рукнаха…

Бях горд, че съм българин!

Насреща ми се зададе каймакаминът, пребледнял като платно. Уж властен, в ръцете му бях, а взе сам да ме моли: „Кнез Цоло, ти поведе тоя народ, само ти можеш го укроти!”

Да го укротя ме моли?! И то кого, народът български. Та това беше волята на тоя изстрадал народ!

Скалите ечаха и отнасяха из долините и планините ехото на въстаналите българи.

А каймакаминът коленичил вече продължаваше: „Укроти ги!”

„Не мога да изляза против волята на собствения си народ, Каймакам ефенди” – твърдо отсякох тогава.

  • Прав си, дядо, няма сила по-могъща от тази на народа. Виж и русите, на два пъти свобода ни даряват. Колко ли са могилите, събрали в една братска земя, белите кости на деди и внуци, като белокрили птици полегнали в черната угар? Обичам тоя народ, дядо, и отидох там да се уча…
  • Радвам се, сине, че великата Рус, която най-силно обичах, ти стана тъй близка! Благословена да е тази славянска държава с нейните богатири!
  • Благословена да е, дядо!
  • В нея бе вярата ни, в нея бе и надеждата ни. Та за бунта ни беше думата…

Не можах да тръгна тогава, работа много… Но де да знаех, какво ще да става, всичко щях да оставя и да тръгна с акраните. Но знае ли човек какво ще се случи напред? Но пак добре, че тръгнаха Лило Панов, Недялко Влаха, Константин Янев и Петко Казанджи. Армаган проводих по тях – златен ключ за Атонската Света обител, че само там бе останала свята земя българска, дето погански крак не бе я тъпкал. Отидоха акраните в Света гора, а там празник. Посрещали княза на Русия, Константин Павлов. Срещнали го и нашите белоградчичани. Сприятелили се с офицер от свитата му, та чрез него на среща с княза отишли. Дар му дали – ковчежето със златния ключ, сиреч той да отключи сърцата български! Оплакали на княза мъката из българско. Той ги изслушал човекът, пък рекъл: „Славяни сме, една кръв тече в жилите ни, Русия не ще ви остави. Но най-напред вие се вдигнете, та да чуят всички, че българите искат свободата си. Тогава ние първи ще ви се притечем на помощ.”

Сиреч, Русия е с нас! Това ни трябваше да чуем. Като се върнаха четворицата – право у дома. Тоз час решихме, че е дошло време да вдигнем народа.

  • А ти така бързо ли им повярва, дядо?
  • Повярвах, сине, не само на акраните. Вярвах в Русия, щото знам силата на тия орли. Това не си го чувал, но чуй и го запомни от мен…

Млад бях и буен. Сякаш въжето на шията ми стоеше, та не се стърпях, ами подкокоросах Ивана от Медковец на Кулини и хванахме Балкана. Събрахме юнашка чета за чудо и приказ. А по това време русите идеха. Генерал Дибич ги водеше. Беше лето 1828-мо. Срещнахме братушките край Видин. Тръгнахме с тях, та чак до Едрине. С генерал Дибича се срещах и в бой съм бил с неговите богатири. Видях, сине, какво е това руска сила. Сила ти казвам, не е шега. Планините се свиваха под копитата на конете им… Но не ни било писано тогава да срещнем свободата си. Получиха я братята сърби и гърци, а на нас остана вярата в бъдното, пък и на само това… Решено бе в нашия, Видинския вилает, да делим властта с поганците. Демек, награда за помощта ни… Избраха ни с Ивана за баш кнезове! Него на Лом паланка, а мен на Белоградчишката кааза. С каймакамина станах равен по власт и почит. И пояс ми дадоха – от султана дар. Така и аз станах „царски човек” – но на българите защитник. На каймакамина му остана да си гледа тяхната работа само. И в конака на почит бях. Не можеха важни неща без мене да решават. Та и сам камакаминът икрам ми правеше…

Така заживяхме, сине, на една земя, ама нали на два господа се кланяме! То аллаха взе пак да мъти главата на поганците. Размъти ги той, но и нашите не си поплюваха на ръцете… Поразмахаха тук и там гегите, та на аллаха армаган му пратиха – неколцина правоверни души що християнския отец от Мехмедовци се опитали да яздат. Де само това да беше? Понадигнаха се нашенци, пък все за дядо Ивана почнаха да хортуват – сиреч, там е надеждата ни, от там чакат слънцето да огрее… Кога ги спохождах по селата, все за русите ме питаха, за генерал Дибича и юнаците му! А то наистина така ни било писано, сине, та кой друг, ако ли ли не брат на брата ще да помогне. Трябваше само да се запали факелът… Благослови този огън сам князът на Русия и то в светата Атонска обител, дето отца Паисия историята ни създаде, та да не се срамим, а да сме горди с туй българско име.  Нас ни благослови отец Серафим в светата Раковишка обител! Зима беше. Януарски сняг фучеше из полето и поклащаше голите букаци в Балкана. Но манастирските комини пушеха като на Богоявление. Беше пак празник – най-светлият що от пета века са имали българите. Събрахме се люде от близо и далеч. Дойдоха и пратеници на княз Александра от Сърбия. Сам генерал Дюхамел, що командваше руската армия отвъд Дунава, свои офицери ни прати. Бяхме и тримата кнезове – Петко паша от Видин, Иван Кулин от Лом и аз от Белоградчишката кааза.

Пищеше виелицата и брулеше всичко по пътя си, но калугерите на Серафима вардеха… Закътали под дългите кожуси старите шишанета, та пиле да беше, пак нямаше да прехвръкне.

Благослови ни отец Серафим и се започна великото дело. Колцина люде бяхме, а за велики дела хортувахме. Не беше шега работа, главата в торбата си сложихме и на султана кюляфа му скроихме…

И клехме се, сине, но то не беше клетва като другите, а цяло заклинание. Не бяхме се събрали хайдутлук да правим, тоя или оня душманин да сандардисаме. За дело велико се хортуваше зад манастирските зидове, що през вековете опазиха българското. За славата

  • величието на България и най-вече за нашата си, българската свобода, се бяхме събрали на това свято място. Как щеш го наричай – съзаклятие, не малко ще да е – то цял парламент си беше и то Първия, що реши да вдигне народа за свободата му!

  • Че то свободата, дядо, не е лъжица за всяка уста… Малко ли мекерета продадоха душите си на турците?

-Всяко стадо с мършата си, та да има с какво да облажат мустаци чобаните… Но като погледнеш, стадото си е стадо и то харно, накъде го поведеш, натам и ще иде. Та и с народа е така, сине, впрегнеш ли го – ще тегли хомота, но вземеш ли свободата му – по-добре не му излизай насреща.

  • Затуй ли вдигнахте българина, с гол кривак полумесецът да сваля?

  • Вярно е, криваците дрянови бяха, но здрави ръце ги въртяха и една дряновица, колкото цял погански топ струваше. То топовете им едни такива, охтичави, паче стрелят, а грачат само да плашат гаргите. Но сила българска им идеше отсреща, и то не каква да е, а цял един народ е това и той за свободата си тръгнал. За него няма крепости, няма сила, която да му се опре. За да срине туй робско тегло, що от векове тегли, с голи ръце готов е земята да обърне, но свободата си да върне.
  • И вие се решихте на това свято дело? От сух кладенец вода да измъкнете, та да измие старите рани, дето още от Страцимира кървят по тази наша земя българска…
  • Велико бе делото ни и свято. Целунахме револвера и кръста, що ръцете си държеше светия отец Серафим. Връщане назад нямаше! Или свободата си щеше да срещнем, или пък да положим кости на тая изстрадала земя българска. Та да я вдигнат по-високо към слънцето, че така да могат тия след нас по-лесно да огреят земята ни – сиреч, свободата да стигнат. Малцина бяхме тогава, погледнеш шепа люде, но като гръмна сред манастирските зидове оная клетва юнашка, що пет века се е таила в сърцата ни, ехото и планината щеше да обърне. Така се беше стаила тая мъка и сила българска.
  • Разбирам те, дядо, клехте се, но кой ви на борба беше научил?
  • Борба без клетва не може! То от хайдутлука още останало…

Съберат се колцина юнаци, па хванат балкана, за честта си да мъстят, закрилници на добрите люде да станат. Знам я аз тая, от тези гърди и такваз клетва е ечала, но всяко нещо с времето си. С хайдутлука империята не ще да катурнем… Турчулята трябваше в дън земята да натикаме, че туй чуждо семе мърсува земята ни. А земята, сине, виждаш я, бисерна огърлица да беше, такава хубост пак не може излезе насреща й. Я погледни небето, пък върни очи на земята ни, та я огледай тук от високото… Виждаш ли тези скали? Луната и тях упоила като стражници на поста си во веки да стоят. Що ли таят в себе си? Виж ги, цял град от хора, зверове, та барабар с тях и крепостите… Не ги оставяй сами, сине, навещавай ги. Те на нас ни бяха силата, в тях ни беше вярата. Хортувай си с тях вечер щом слънцето потъне в огненото було на Ведерника, а звездите защъкат по небето и го подпалят цялото. Тогаз, изгрее ли луната, тръгни в лъчите й към тези скали и знай, че те ще заговорят с тебе. Туй е цяла история… То и на хайдут Велко духът му тук ще е някъде. Де да знаеш какъв юнак беше?

  • Чувал съм, дядо, за него. Но вгледай се в тази скала що издига снага над калето…
  • Що за чудо ми показваш, сине? Та туй цял Велко, на камък превърнат! Сполай, юначе, стой си тук и пази людете, та тая крепост, що си надвиснал над нея, да бъде винаги българска…
  • За манастира ни беше думата, дядо, и клетвата що дадохте там.
  • Заклехме се, сине! Двеста тридесет и двама люде бяхме тогава. От преде им, до отца Серафима, застанахме тримата кнезове: паша Петко, Иван Кулин и аз. С юнашките дрехи, що с тях генерал Дибич срещах, се бях пременил тогава. Паче зарад тях мен войвода направиха. Така че станах не баш кнез, а баш хайдутин на каазата… На турчурята чок селям им правих, а тайно у дома наточвах сабята си и фишеците с барута ундурдисвах. Но за това после…

По военните работи капитан Кръстю си беше сайбията, че той е военен чиляк. Най-напред да нападнем Лом паланка решихме, че там турчулята са хем малко, хем от страх сънят си не знаят. Чуят ли, че нещо ще да става, грабват харемите и в гемиите по Дунава. Иди ги стигни, ако можеш. Но на нас това ни и трябваше. Докато юнаците на кнез Ивана довтасат с ломските топове, нашите люде трябваше да загънат калето от всички страни. Заедно трябваше да ударим тази крепост, що българите съградихме, а на нея останаха само фесове да стърничкат. Вземем ли крепостта, оставаше голямата работа – да утроим силите си и към Видин, при паша Петко, че там „Баба Вида” е най-яка, и най-много са душманите. А развеем ли там байрака – хей ти Дунава, хей ти Европата! Да чуят всички що сме сторили, та това царство, що последно се даде на турците, царството на Страцимира, да тръгнат отново юнаците, та цяло българско да си върнем, че си е наше, откакто Аспаруха още благослови тази свещена земя и създаде държавата ни.

  • Прав си, дядо. След теб се родиха много юнаци, които все в стъпките ти вървяха, за да доведат докрай делото, на което ти първи пося семето. И тях ги помни народа – Раковски, дякона Левски и Ботев…

Единият на борба народа учеше, другият за нея ги готвеше, а третият с огнени думи поведе юнаци за свободата на милото ни отечество, че го накрая в голямото чело куршум прониза, но умря „сиромахът за правда, за правда и за свобода”…

А теб, дядо, май са те позабравили? Вярно е, че голямата улица в Белоградчик твоето име носи, виж и на паметника на първо място си ти. Но най си в сърцата на тези, що в тях твоята кръв още кипи…

И на лозето къщата си е същата, както си я оставил. Само счупените керемиди подменят, за да не я рушат дъждовете и тя стопанина си да дочака… А знаеш ли колко деца са в нея израснали? Знам го по мене си… От как се помня все за тебе са ми хортували… Така е, дядо, едни умираха, други се раждаха и всеки оставяше на другите това, що е за тебе научил.

  • Ех, синко, де да можех да огледам всичко, що съм на тази земя оставил? Слушай ме, сине, пък после разправай там на лозето. Но да не забравиш да напалиш огъня от лозинето сам, че то свети като луната и съчките ми свистят като свинеца. Та казваш и лозето е останало и виното в големите бъчви стои. Колко юнаци да знаеш с туй вино са си наквасвали мустаците? То и коренът им такъв, добър е, отколе все юнаци ражда… Я виж тия канари що са се стаили в долината. То и юнаците ни са като тях – камък да стиснат, вода ще пусне…

За туй от мене запомни: на голямо дърво не се качвай, че то е с як дънер, но сам, та задуха ли севернякът, превива клоните, разкъртва земята и го изтръгва от корен. Виж лозето е друго нещо. Загрубяват ластарите, пълнят със сока си гроздето, а след година изсъхнали по плетищата са най-добрия огън за лозарските седенки. Заслушаш ли се в песента на лозницата що догаря в огъня, ще чуеш шепотът дето иде от далеч, съхранен в пъновете на старите лози. Не само тежко вино са изтакали от земята ластарите, но и за черна мъка, за бунт и свобода са хортували юнаците, дето с туй вино още от люлката са били закърмени. То туй и в живота е – с хляба и виното почва, а кога човек си тръгне, пак погача ще разчупят на гроба му и не с друго, а с вино ще да прелеят. Затуй е останало отколе в дома ни бъчвите да не пресъхват, че там е и силата и вярата в рода ни български, дето само юнаци ражда…

Но сполай, сине, и не забравяй дядо си! Моята кръв тече в жилите ти! Юнак бъди ми, здрав и силен и с ума си хортувай, кога решиш нещо да сториш, че от там ни идва силата, ако и да сме мъже като канари… То силата е отколе в рода ни, но с нея планината не ще я поместиш. За такваз работа ум трябва, ум, сине – имаш го и не го изтървай… Кога тръгнахме крепостта да бастисваме, дряновици въртяха акраните, че джепане не достигаше, но сполай и на тях! Един кривак, колкото цял погански топ чинеше, щото здрави ръце и юнашко сърце го въртяха…

  • пълно сърце си отивам и те оставям на тая земя хубава, нея да пазиш, момчето ми. Я погледни, че зорницата иде и мен с месеца да прогони се тъкми…. Хайде, сбогом, момчето ми, и те заклевам да знаеш, че тая земя е да ражда хляба, живота и виното, та да има по нея радост, щастие и хубост. Пазете я, сине, като очите си, та во веки веков да бъде българска. Догде слънце над нея грее, тя да дарява живот и радост и юнаци като тебе! Амин!

ØØØ

… Зорницата вече поглъщаше нощта, когато си тръгнах от крепостта, погълнат в мислите и светите думи български на моя прадядо баш кнеза на Белоградчишката кааза Цоло Тодоров.

… Седях като занемял на мястото си, заслушан в думите му легенди, защото всичко това беше самата истина…

 

„Има всевишна сила, която ни свързва през времената
и ни дава силата да продължим духа на своя род!“
Валентин Качев

Подобни статии