Начало История Баш князът Цоло Тодоров се среща с правнука си в разказа „Засрещане“, част I

Баш князът Цоло Тодоров се среща с правнука си в разказа „Засрещане“, част I

от Mariana Gomileva
1099 преглеждания

Колаж с портретите на баш княз Цоло Тодоров и неговия правнук Валентин Качев, в двора на Белоградчишката крепост

Въстанието от 1850 година безспорно е едно от най-значимите събития в историята на цяла Северозападна България. Ръководителите му не са били случайни хора, а личности с огромна воля, смелост и мъдрост. Тези качества са се предали в гените и на правнука на главния ръководител на въстанието Цоло Тодоров – талантливия писател, поет и драматург, Валентин Качев. В съвремието ни, той е единственият белоградчишки член на Съюза на българските писатели, член на Съюза на руските писатели и автор на десетки книги, стихотворения и публикации в елитни издания. Представяме ви в две части неговия разказ „Засрещане“, в който по увлекателен начин е описана въображаемата среща на Баш княз Цоло Тодоров с правнука му Валентин Качев.

ЗАСРЕЩАНЕ

В лето 1850-то прадядо ми, баш кнеза на Белоградчик ЦОЛО ТОДОРОВ,
ПОВЕЛ българите на ВЪСТАНИЕ…
Валентин КАЧЕВ

Дали беше сън или истина всичко това, което се случи с мен в една лятна нощ на 1983 година, когато се разхождах в крепостта, чертаеща някога приказния свят на моето детство?

Навярно истина, защото отдавна аз не съм дете?!… Сякаш и сън беше, и истина беше…

 

Стоя не хълма при крепостта и гледам от високото заспиващия град. Един по един загасват прозорците. Тук-таме, прозявайки се, лайват кучетата, а звездният покрив обгръща крепостта. Отнася я в тайнството на загадките, които идват от вековете на нейната история.

Прокрадващата се зад облаците луна осветява една тиха пътека на омагьосаната крепост.

… Истина беше…

По нея бавно слиза едър мъж, облечен някак странно – с бели бреневреци, зелени потури и ален пояс. Колкото по се приближава към мен, толкова по-близък ми става. Но аз, като че ли се плаша от него… А той все върви и върви по своята лунна пътека, приближава се, а не може да ме стигне. Приковава ме неговият глас:

  • Добър вечер, Валентине, как си, чедото ми?

Но аз целият съм вцепенен и го гледам с ей такива ококорени очи как върви по лунната пътека.

  • Не ме позна, нали? – продължаваше ласкаво да ми се усмихва той. – Аз пък толкова дълго те чаках… Когато се откъсна от небето и полетя надолу моята звезда, в миговете, докато я чаках да ме прибере, аз видях през нейните огнени дири, с които озаряваше небето, теб, момчето ми. Не ме гледай така, подай ръката си… Не ми се сърди, че те оставих толкова дълго да ме чакаш. Подай ръка, момчето ми… Аз те чаках да пораснеш. Доволен ли си от живота си, или ми се сърдиш, че те оставих сам толкова години да се бориш и да побеждаваш с мъка, която за теб винаги е била голямото щастие, към което си вървял? Ти знаеш ли, че моят ген остана като единствена искра в руините цели сто години? Искаше ми се да се появиш по-рано, но трябваше да стане така ти да дойдеш на земята точно сто години след като аз я напуснах. Знам, за мен много ти е говорила баба ти, която също като теб никога не ме е виждала, но затова разказваше снаха ми Цвета, нейната баба…

… Истина беше… Аз продължавах да го гледам с широко отворени очи, а неговите думи галеха сърцето ми…

  • Аз съм доволен, момчето ми. Чаках цели 33 години да видя какво ще стане с моята искрица тук, която остана от мене точно в средата на миналото столетие. Дали ще подпали въглена и ще разгори пламъка, в който аз горях, или ще изгине сърцето, за което тогава пророкувах? Виждам, ти наистина разпали въглена, който тлееше, разгоря пламъка, който ти завещах сто години преди да се родиш и още тридесет и три, докато станеш на Христова възраст. И затуй от тази нощ аз слагам край на мъките ти, сине. Доволен съм, че те виждам такъв, какъвто те мярнах в пламъка на звездата. С десетина бяха повече моите години, когато завърших живота си… Затова сега идвам при теб, за да ти дам силата, която таих толкова дълго, сила, с която ти ще достигнеш най-високия връх, за който те предопределих. Продължаваш да се учудваш на приказките ми, нали?

Доволен съм, че обичаш България. Доведи до край, сине, делото на нашите сърца!

Ти наистина започваш в Христовата възраст, но и сам Христос щеше ли да възкръсне, ако не беше живял тези години и не се бе срещал с толкова мъка. Ала мъката ти стига до тук, момче мое – насреща ти идва само радост. Дръж я здраво в ръцете си, не я изпускай, защото радостта, за която си изстрадал младостта, е най-сладка.

Благословен да бъдеш, благословена да е десницата си, която ще дарява само правда и ще създава красота!

Чуй моята история така, както само ти можеш я разбра…

  • Вкаменил съм се от слух, скъпи дядо, толкова дълго те чаках…
  • Аз бях като тебе, когато напуснах земята…
  • А не те ли беше страх да умреш? – запитах го аз.
  • Страх ли казваш?!
  • Да! Поне малко не се уплаши?
  • За какво, момчето ми? – сякаш почувствах как ласкаво ме погали по рамото той.
  • Та ти си бил богат човек?
  • Богат?! Ако богатството се мереше в крините жито в хамбара, тенекиите мед или бравите добитък и къщите с челядта, то, както казваш, наистина бях богат… А и за власт не мога да се оплача – кметувах на 128 села, барабар с Белоградчик, а!
  • Ти си имал всичко?
  • Да, имах, момчето ми, и затова го загубих, защото не ми достигаше най-важното – свободата!
  • Свободата?!
  • Запомни това и го разказвай на децата си, когато дойдат, а след туй и на внуци и правнуци. Мен ме ориса черната орисница, та нямах нито миг покой, откакто се родих, та до онзи миг, когато вълшебната колесница се откъсна от звездата ми и ме понесе някъде вдън вселената.

Ти се роди век след това. Роди се и посрещна утрото на своя живот сред тези чаровни скали във време, когато вече отекваше бурята и нашата България се бе отърсила от робските неволи и пепелищата на войните…

Ти срещна с усмивка бъдещето! Не забравяй, синко, че най-студена е водата в хайдушкото кладенче на родния Балкан, а хлябът е най-сладък, когато е омесен от ръцете на онази българка, която е родила синовете си не да коват саби и мечове, а да леят плугове и с тях земята да орат….

Кладенчета в Балкана колкото щеш, от хайдук Велко още останали, но плуговете бяха малко, защото желязото трябваше за мечове.

  • виж сърпа на луната – мъничък е, а цяла пътека отредил да се срещна с тебе… А по наше време тоя плумесец ни разяждаше душата. Крепостта тогава, знаеш, пълна с османлии бе и да я катурнеш все едно месеца да смъкнеш… А ние вярвахме, че там някъде живее сам Господ. Живее ли, или не, не знам, но, ако беше горе, пръв щеше да види нашето чудо и да ни подаде ръка, а той…Няма господ, сине, след като близо пет века не се смили над българите… Живеехме на родна земя, както се казва, тук е пуснат коренът ни, а погледнещ, като да не е наша… Турчулята и те започнаха да разправят, че друга земя нямали – тук се били родили, тук се родили бащите им, дедите им… Родили се, ама не изкласили, защото пуска ли клас чуждо семе в чужда земя? А тази земя си е наша, от цар Страцимира, последната, Бдинската крепост, що повалиха на времето османлиите. Пък туй и било писано, да бъде първата, която да каже на старата Европа, че българите вече са свободни люде.

  • Прав си, дядо, но да събориш цяла империя?!
  • Не империята тръгнахме да събаряме, синко, а да върнем свободата си, защото тя си е наша. На империята – майната й. Да си чупят с нея главите султаните, но не тук, а там из Анадола, на своята си земя…
  • А беше ли щастлив, дядо? – запитах го, пристъпвайки към него.
  • Бях, момчето ми! И това щастие изпълваше сърцето ми, та искаше да изкочи от гърдите, а очите се пълнеха със сълзи на радост. Ето тук – на тази крепост, стана това… Броени дни бяха, но това ми стига за целия живот, който изживях сред тези скали.
  • Кажи ми, ти обичал ли си някога?
  • Обичах, момчето ми, и чаках да дойде този ден на срещата ми с теб, когато видях с очите си, че България наистина е тази, за която ние мечтаехме в своята любов.
  • Ела, дядо, да минем през мъничкия изход на крепостта. Виж, вратичката е отворена. Ето тук, насреща е паметникът, който съградиха за теб и другарите ти тези, които доживяха да видят свободата на България!

  • Ето тук аз наистина завърших своя земен път…
  • Знаеш ли, баба често обичаше да повтаря последните твои думи. Когато си излязъл през тази мъничка порта, турчинът замахнал с ятагана и отсякъл главата ти. Тя се търкулнала до мястото, където сега е паметника… Търкаляла се тя и докато кръвта й все още изтичала, повтаряла: „Тук пак българско ще бъде и печени прасета ще се ядат!”
  • Да, да, момчето ми…
  • Още нещо, дядо, когато загърмели от към Венеца руските топове и турчулята позатегнали потурите, пък плюли на петите си, Лило, синът на акранина ти Лило Панов не се стърпял, ами измъкнал от мазето свински бут и право тук в крепостта. Окачил го на главната порта та да видят всички, че думите ти не са отишли на халост…

Но къде са моите акрани? Мен и първенците ни заптисаха ден преди бунта. Предали ни бяха?! Предали – вятър работа, на страха ушите големи, та и каймакаминът решил да върже попа, та да мирне селото. Ама то да беше село, че да миряса, а то цял народ, синко – иди, че го запри… Осъмнахме в горната умба на крепостта. А на утрото, нали беше Спасовден, та отрано забиха камбаните! И само те ли? Стените дебели, но туй е камбанен ек – промушва се и през камънаците. На нашата черква една камбана, а и времето изглежда тихо беше, та донасяше звъна от далеч. И камбаните на Раковишкия манастир отекнаха, на Лом паланка и Видин зазвъняха. Ечеше целият вилает. Спасовден бе и българите въстанаха. Само тук, при калето, трябваше да бъдат повече от дванадесетина хиляди. Не ме посрамиха, дойдоха всичките! С очите си ги видях…

 

СЛЕДВА ЧАСТ II

Подобни статии