Снимка: общ. Вършец
Мартениците са една от най-старите запазени езически традиции сред българите. Произходът им не е много ясен, за него има много легенди, но е ясно, че са стигнали до нас от дълбока древност. Може би червеното има общо с червеният цвят, символ на римския бог Марс – от чието име всъщност иде наименованието на месец март. Бялото в европейската цивилизация обичайно символизира светлина, начало, невинност – вероятно и свързването му с месец март идва от Римската Нова година, която започвала на 1 март. Дали мартеницата е символ, дошъл от Древен Рим или е още по-стар, дали е славянски или пък е от други народи – кой знае. По-долу в текста отново ще се върнем към Рим и неговите традиции.
По традиция след като видим щъркели е време да махнем мартениците. Най-често се окачват на цъфнало плодно дърво, но може и да се оставят под камък. Свикнали сме да приемаме мартеницата за стара, чисто българска традиция, но мартеници има и в още няколко близки държави – в Румъния, в Молдова, в Македония и сред българските общности в Сърбия и Албания.
В Румъния и Молдова мартеници носят жените и също ги закачат на разцъфнало дърво след като видят щъркел. Някога червено-белите конци са били привързвани с парички, впоследствие също като нас украсите се променили. Този обичай е съществувал в областите Буковина и румънската Молдова, като след закачане на конеца жените си купували с монетата прясно сирене, с пожелание кожата им да е бяла, здрава и свежа.
В двете държави мартеницата се нарича мърцишор (Mărțișor). Според румънските историци има данни за използването на подобия на мартеници още преди хиляди години, като първите сведения са отпреди 8000 години. Което е доста далеч във времето и по-вероятни изглеждат другите теории за произхода – някъде от времената на Римската империя. Тъй като Румъния е създадена като държава с вярването как жителите й са преки потомци на римски благородници и войни, не е чудно търсенето на корен на мърцишора в древната империя и в традициите на даките.
Българите приемат мартеницата като типична нашенска традиция, като най-популярните легенди я свързват с хан Аспарух. При завладяването на първите земи на Балканите ханът искал да изпрати вест на сестра си Хуба и пуснал птица със завързан бял конец. Птицата се наранила и част от конеца станал червен. Оттогава като символ на здраве и благоденствие в първите дни на март всички се закичват с бял и червен конец. Такъв обичай има сред българските общности в Сърбия, в Голо бърдо в Албания, както и в Македония.
Историци намират сведения за подобие на мартеници още при траките и древни гръцки племена. Тогава с пожелание за плодоородие са закичвани клонки с бял и червен конец и със сушени плодове. Вероятно от тях е произлязла и сурвачката, запазена като обичай за новата година. Някога новата година се отбелязвала през март. В Римската империя това било времето на бога на войната Марс, чиито символичен цвят е червеният – на кръвта и силата.
Мартенските иди или 15 март, се празнувала Новата римска година, тогава се почитала и богинята Aнна Перена, чието име идва от израза „per annum“ или „за година“. Първообраз на Анна вероятно е старото божество на богинята-майка, а може би от нея е произлязла и познатата ни Баба Марта.
В народните традиции червеният цвят е свързан с плодородие и пожелание за женска плодовитост. Той е най-често срещаният цвят по женските народни носии, а в части от Видинско червени са почти целите носии. С червен плат някога са били забулвани младоженките. Бялото символизира чистота и задължителното се преплита с червеното. Днес мартеницата е част от световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО, включено с усилията на България, Северна Македония, Молдова и Румъния.