Предхристиянските обичайни практики отреждат 30 ноември като Денят на мечката – най-големият и хищен звяр в нашите земи. Според народнохристиянските представи неин покровител и заповедник е свети Андрей. В много предания се разказва, че той се явява пред хората, яхнал мечка, прогонва зимата, денят започва да расте… В Мизия старите казват: „От Андрей денят наголемява толкова, колкото е едно просено зърно, а от Малка Коледа с толкова, колкото отскочи пилето, което ще заколим на Коледа за отговяване“. Във Врачанско се разказва легендарната приказка за слънчевата сватба и как свети Андрей, яхнал мечок, спасява света…
На този ден жените не работят домашна работа, не предат, не тъчат, не плетат и не перат, за да не напада мечката нивите с кукуруз, кошерите и добитъка (ако е стръвница). Ако се спазват забраните, в къщата ще има плодородие и дори човек да срещне мечка, тя няма да му навреди. За здраве, срещу Андрей стопанката вари кукуруз (царевица) и всеки от дома трябва да хвърли през комина няколко зрънца с думите: На ти, мецо, тебе кукуруз, мене – здраве! Вярва се, че колкото по-високо се хвърлят зърната, толкова по-високи ще бъдат нивите, по-високи ще са стеблата на царевицата. В някои села при кукуруза слагат да варят и други семена: жито, боб, слънчоглед, ечемик, тиква – „та да се роди от всичко“.
В Кунино свареният кукуруз се разпръсква навсякъде из двора, а в Руска Бяла варят мешано жито и кукуруз и хвърлят от него през комина. В Софрониево непременно всички в къщата трябва да вкусят от варивото, от него трябва да дадат и на добитъка, а от варената царевица да хвърлят през комина и да гледат да е по-високо, та да е висока и царевицата през идното лято. В Паволче се вари „бела“ царевица или жито. От варивото дават и на говедата и ги мажат „да не щръклеят, като ги сяде стръшело“.
„На Андрей викаме му Мечин ден. Вариме кукуруз. Станеме рано и фръгаме през куминьо, и викаме: На ти, мецо, варен кукуруз, дай ми мене сурав. Та да са роди през годината.“ (Цвета Павлова, р. 1921г. в с. Фурен, Врачанско.)
Ето и една легендарна приказка, която е записала от 84-годишната Мария Тошовска, през 1964 година в град Мизия Нешка Туртанска:
Свети Андрей на слъчовата сватба
Някога земята и морето били отделени. Морската вода не била синя, а бяла. Слънцето живеело отвъд морето. Там му били палатите. То харесвало месечината и решило да се ожени за нея. Вдигнали голяма сватба в слънчовите палати. На нея дошли всичките светии, които в онези далечни времена живеели на земята, при хората. Само свети Андрей не пожелал да присъства на тържеството, защото бил недоволен от слънчовата женитба. След като сватбата започнала, той решил все пак да отиде. Стигнал до морето. Сложил синята си дреха върху водата и с тояжката си я подкарал като ладия. Оттогава морето е синьо. Прекосил го, слязъл на сушата светецът и там видял един медун, хванал два смока – някога змии-те са били питомни – и ги вързал за юзда, с която подкарал медуна към сватбарите.
В слънчовите палати заварил светците на трапезата. Той скочил от медуна, вързал го за една изсъхнала зарзалия и потърсил някаква храна да му даде. Взел един камък, стиснал го, докато станал на „синевец“ – дотогава такива камъни не е имало – сложил го на медуна и всички викнали учудено:
– Защо му даваш камък да яде?
Свети Андрей им казал:
– Трябва да се учи. Нали слънцето се жени. Догодина ще има още едно слънце, след това ще му се роди още едно… Ще се навъдят много слънца. Всичко на земята ще изгори. Нека се учим да ядем камъни.
Светците разбрали какво иска да им каже Андрей. Те напуснали трапезата и сватбата се разтурила. Слънцето и месечината се разсърдили и избягали на небето. И днес те не си говорят. Слънцето свети днеска, а месечината – нощеска. Шаферите също отишли на небето и станали звезди.
Източник: „Карта на времето“ – РБ „Христо Ботев“, гр. Враца