Червената църква край село Боровица, Белоградчишко / снимка: Мариана Гомилева
„Чрез официализирането на един български книжовен език в България в края на XIX век, опиращ се на ограничен брой български диалекти, извън неговата сфера остават цели райони и диалекти като Софийско, Северозападна България, Родопите, Хасковско, и разбира се, региони извън територията на страната, като Беломорска Тракия и Бесарабия. Затова е естествено, по тези места, интелигентите, в различна степен и с различна цел, да се опитват да използват родните си диалекти в литературата – като своеобразна компенсация за невключването им в сферата на официалния книжовен език. Този процес не е нов и даже на места се заражда още преди началото на борбата за създаване на единен книжовен български език. Назад не остава и българският Северозапад, откъдето е Михалаки Георгиев, който обаче има и редица съвременни последователи: „торлашките” писатели Георги Костодинов и Стоян Николов-Торлака, Петър Бърчев от Ново село, Видинско, или съставителя на сборник с готварски рецепти на диалект Цветан Дочев (Дедо Скръц) от Враца. Творбите, писани на диалект, имат пълноценен живот и продължават да се умножават.“
Това са научните наблюдения на доц. д-р Иван Георгиев Илиев – лингвист, преводач, поет, писател и общественик. Освен автор на десетките научни трудове, посветени на българския език, той е създател и на аудиосерията „Българска диалектология“, в която помества образци от различни български говори. Предстои те да станат част от христоматията му по българска диалектология. Част от тях са поместени и в интерактивната говореща карта на българските диалекти, създадена в Института по български език.
Чуйте любопитния автентичен разказ със спомените и натрупаните исторически краеведски знания на жител от село Боровица, Белоградчишко. Записът е направен от студент на доц. Илиев.
Този запис го направи преди около три години, мой студент, пастор, който по свои си дела беше посетил въпросното село, уточнява доц. д-р Иван Илиев, и добавя:
Причините за употребата на съвременните писмено-диалектните форми на българския език нас имат много по-дълбоки корени. Те представляват предадена през поколенията нашенска родова памет. Старите представи за принадлежност към някоя локална, преднационална, нашенска общност са се трансформирали в оръжие срещу глобализацията и в стремеж към запазване на самобитния местен диалект.
Източници: „Бележки за новобългаските писмено-диалектни езикови форми“ – Иван Г. Илиев, Петко Д. Петков, „Българска диалектология: Боровица, Белоградчишко“ – Иван Г. Илиев