Театър “Пчела” | снимка от проф. Борислав Тошев
Преди 50-те години по-голяма част от българските градове са доминирани от архитектура с човешко изражение – сгради на по един, два, най-много пет етажа. За съжаление много от тези архитектурни следи днес са изгубени, разрушени под натиска за строежи на „типови“ сгради, с еднообразни фасади. Така например ще видите удивителна прилика между сградите на някогашните партийни домове във Видин и Русе. Типовата архитектура не пожалва читалищата – в Белоградчик така е изгубен театър „Пчела“, някога красива сграда, с много оригинални елементи. Тя е била на мястото на днешното читалище на централния площад. Можем да я видим само на черно-бели снимки. Разказваме за нея по спомените и архива на проф. Борислав Тошев и неговия „Белоградчишки лист“.
Читалището в Белоградчик е създадено през 1893 г. и скоро след това се помещава в една от първите сгради за театър, построени в България. Разполагало е с кино със собствена киномашина, театрален състав и духов оркестър. Наричало се е „Пчела“, защото строежът е направен със средства от Пчеларското дружество на града.
„Белоградчишките граждани са обичали да ходят на кино. В годините около 1930-та все още повечето филми са неми и прожекцията върви с музикален съпровод от местни музиканти. Прожекциите са в театралния салон на театър „Пчела“. По-бедните граждани в театър „Пчела“ са имали възможност да слушат и радио. По-заможните граждани са имали собствени радиоапарати, най-често Филипс или Телефункен, с „око“ или без него, най-вече четирилампови. През годините около 1940 радиоапарати са продавани в магазина за електроматериали на Славчо Иванов на главната улица. А в града е имало много грамофони – по-старите с фуния и по-новите в кутия, използвани широко от стари и млади – старите по лозята, а младите – на журове по домовете.
Театър „Пчела“ (1893 г.) е гордостта на Белоградчик. Ето какво пише Киро Панов (1937 г.): „Хубав е Белоградчик. Той се гордее със старинната си крепост, която ежегодно се посещава от хиляди туристи. Ние се гордеем със своето театрално здание и то не за това, че то представлява от себе си някакъв грамаден монумент, а за това, че то и красивата му фасада за един малък градец като Белоградчик е много нещо, още повече, че е построено тогава (1894 г.), когато и големите градове не помислюваха даже да строят театри.“
В театралната зала (и киносалон) се влизаше през няколко врати на фоайето на театъра. Сцената беше достатъчно голяма и удобна за театралните представления и имаше тежка плюшена завеса с орнаменти. В дъното за залата имаше две ложи. Театралната зала имаше и голям дъгообразно извит балкон, за който имаше отделен вход със стълбище. Помня, че дълги години майка ми и баща ми са имали запазени две места на балкона на първия ред в ляво (гледано от залата), които не са продавани на други хора – това е продължило около 10 години до към 1950 г.
Орнаментите на фасадата на театъра и театралната завеса са историческа и културна ценност. За жалост тези, които разрушиха театъра, за да построят на негово място типовата сграда на днешното читалище, не са мислили така и затова тези важни артефакти не са запазени.“
