Постановката “Забрадка на слънцето” повдига дебата за мюсюлманските жени

Постановката “Забрадка на слънцето” повдига дебата за мюсюлманските жени

Пиесата „Забрадка на слънцето“ ще се играе тази вечер от 19 часа в Камерната зала на Драматично-куклен театър-Враца, съобщиха от културната институция. Пиесата на Кирил Топалов е с участието на Марина Котева, Петко Петков, Камелия Лишковска, Милена Милчева, Йоланда Михайлова, Цветана Горкиева и Сабина Коен. Темата на произведението са проблемите и полемиката, предизвикани от мюсюлманските забрадки. Дали това е неизбежна част от женското облекло, наложена заради силното слънце в обществата на юг и в Близкия Изток или е предизвикателен символ и знак за различност, размишлява авторът, по повод написването на творбата си. Постановката на Врачанския театър е на Анастас Попдимитров, а премиерата е през април 2014 г. Пиесата звучи актуално и сега, при изострените отношения с бежанците, борбата срещу крайни ислямистки организации и войнствените настроения на крайната десница в Европа.

Попдимитров припомня, че всяка година по света над 20 хил. жени стават жертва на „убийства на честта“ – предимно в Персийския залив и Източното Средиземноморие, в Пакистан, Египет, Турция, Ивицата Газа.

"Забрадка на слънцето"

Ето какво пише и авторът Кирил Топалов малко след като написва пиесата:

„Проблемът за мюсюлманската забрадка от редица години предизвиква остри дискусии и социални сътресения не само в Европа. Какво е забрадката – неизбежна част от облеклото на жената на Юг и на Изток, където слънцето е по-силно от другаде (нашите селски баби също носят забрадки), или предизвикателен символ и знак на различност, инспириран често от крайния, фундаменталисткия ислям, който спекулира и злоупотребява с недостатъчната информираност на добрия, почтения мюсюлманин? Осъзната демонстрация ли е тя, или пък е цена, която мюсюлманското момиче трябва да плати на семейството си, или на европейското гето, в което живее, за да може да излиза на улицата, да учи, да работи и да обича като другите? Справедливо ли е при отказ да носи забрадка мюсюлманската девойка да бъде жестоко малтретирана, понякога до смърт, дори и от собственото си семейство?

Или – на какво се дължи странният феномен: в редица от най-големите европейски страни най-адаптивни и добронамерени към обществото, в което живеят от десетилетия, в което са намерили хуманен прием, безплатно жилище и образование на децата си, да са най-старите поколения мюсюлмани, а техните високо образовани деца и внуци често да споделят идеите на най-реакционния, фундаменталисткия ислям и да „отмъщават” на обществата, които са ги отгледали и изучили? Кои са онези механизми и феномени, които превръщат добрия ислям в страшилище и справедливо ли е при споменаването на думата „мюсюлманин” съвременният европеец да си представя непременно човек, чиито джобове са натъпкани с бомби?

Такива въпроси възникнаха у мен, когато изчетох една планина текстове по въпроса за мюсюлманската забрадка, затова написах тази пиеса, която преди няколко години поставихме самодейно, но много ентусиазирано, с мои талантливи студентки, две от които си бяха и автентични мюсюлманки. На международния форум в Атина, посветен на темата за забрадката, те изнесоха няколко спектакъла, които взривиха общественото мнение и възбудиха бурни дискусии. Едни приемаха пиесата за авангардна (първи опит върху тази тема) и провокираща размисъл и тревога, други я отхвърляха като излишно „пресоляване на манджата” по деликатен и опасен социален проблем, а аз, като слушах и едните, и другите, поглаждах тайно и доволно брадата си като добрите стари мюсюлмани от нашата литературна класика, защото си спомнях как някога бях слушал същите коментари и по повод на „Бъди благословена” и „Не се сърди, човече”, с които пак бях пресолил същата манджа на същата обществена апатия с проблеми, които всички се правеха, че не виждат, а те ни бяха не само връхлетели, но и бая поудавили – за самотните майки и изоставените деца.

Затова съм много благодарен на Анастас Попдимитров, на Петко Петков и на чудесния екип на Врачанския театър, които първи у нас погледнаха на моя скромен текст не като на сипване на сол, а като на капване на йод в рана – ще те заболи малко или много, но може и да се поизлекуваш.
На добър час на спектакъла!“

Програмата на ДКТ – Враца до края на седмицата:

28 ноември, понеделник, Камерна зала от 19.00 ч. – „Забрадка на слънцето“ от Кирил Топалов
29 ноември, вторник, Камерна зала от 19.00 ч. – „Вик за любов“ от Жозиан Баласко
30 ноември, сряда, Камерна зала от 19.00 ч. – “Съвсем проста история“ от М.Ладо
01 декември, четвъртък, Камерна зала от 19.00 ч. – „Нора” от Хенрик Ибсен
02 декември, петък, Камерна зала от 12.30 ч. – „Хитър Петър“ от Панчо Панчев
03 декември, събота, Камерна зала от 10.30 ч. – „Обувки за щастие“