Животът в Мизия не е спрял, той е поел в друга посока. Да не забравяме за хората там.

Животът в Мизия не е спрял, той е поел в друга посока. Да не забравяме за хората там.

Фотографът Иван Миладинов, който миналата седмица засне как вървят възстановителните работи в Мизия, разказва за живота в града след наводнението:

Прекрасен слънчев ден е и почти нищо освен няколко заблатени участъка около пътя, не загатва за трагедията, разиграла се преди две седмици край Мизия. Докато пътувам се чудя какво да очаквам, спомням си за кадрите с наводнени къщи, които гледах преди да тръгна. Влизайки в града забелязвам, че водата вече я няма. Всъщност улиците са вече сухи, само по фасадите си личи докъде е стигала вълната. Стоя прав до тях и гледам тази линия по мазилките – метър по висока от мен. Представям си с ужас, какво е да те залее…
Не срещам много хора, от време на време минава патрул на полиция.
Продължавам към най-ниската част на града. Вървейки по улиците оглеждам къщите – повечето с бетонна конструкция, строени през последните 50 години. Те стоят, но са напукани сериозно. Всички останали, които са на гредоред и от кал буквално са рухвали от водата. Грубо пресмятам, че това са близо 1/4 от домовете в засегната част на града. Продължавам вървя – носи се неприятна миризма на тиня и гниеща растителност. Наоколо е разхвърляна на петна вар. В началото не срещам хора, пусто е, но на следващата уличка във всеки двор има някой, който работи. Обикновено той е сам, а това което прави е да изхвърля собствената си покъщнина на улицата. На тротоарите са събрани огромни купчини с мебели, бяла техника, книги, посуда…всичко е тотално съсипано. Хората са като роботи, вглъбени в работата и тъгата си. Повечето не ме забелязват докато снимам. В началото не ми казват нищо, но след малко докато снимам една срутена къща, към мен се приближава дядо. Това е бил неговия дом. Дядо Георги ми обяснява през сълзи как е строил всичко през годините. Сочи с бастуна към безформената купчина от кал и керемиди и обяснява къде му е бил входа. Пита ме зная ли кой е виновен. Поклащам глава. Пита ме къде да отиде сега на 76 години и как да построи дом наново. Отново поклащам глава.. вече и на мен ми се плаче.
Продължавам, влизам в някакъв двор. Къщата все още стои, но всичко е съсипано. Мазето е пълно с вода двора с тиня. Около мен всичката растителност е загинала. Зеленчукови насаждения, овошки, представям си какво е станало с домашните животни. Собственика ми обяснява как е имало едри шарани допреди седмица в двора му. “Рибата беше мъртва, – споделя с изумление – къде отиде не знам, замина си заедно с водата”. Аз съм още по-стъписан, отново си опитвам да си го представя…
Продължавам да вървя, хората започват за ме питат откъде съм, за какво снимам. Всеки започва да ме кани в останките от неговия дом. Влизам във все повече къщи, на места забелязвам чертата, оставена от водата – почти до тавана на стаята. Представям си какво е да те залее, докато спиш в леглото си….Представям си какъв “късмет” са извадили все пак хората, че това не се е случило докато всички са си били по домовете. Почти всички са успели да избягат.
В един момент всеки ме кани в своя дом, моли ме да снимам, да покажа на останалите какво е. Имам някаква буца, заседнала в гърлото. Повечето хора плачат – възрастни мъже, докарани на прага на отчаянието. Засичам се и с доброволците. Уви, броят им се оказва доста по-скромен от този отразяван по медиите, по-малък е от пръстите на двете ми ръце. Има доброволци, дошли от другия край на България, над 70 годишни. Сещам се за младите хора, които спокойно си пиеха кафето с неохота докато преминавах покрай тях на влизане в града. Отново се опитвам да си представя картината, а буцата в гърлото ми е все по-голяма.

Много от домовете, в които влизам са вече тотално опразнени. Хората чакат помощ от камион за изнасяне на боклука и багер за довършване на останките от на дома им. Минавам през училището, то е било пълно с вода и тиня, която в момента изваждаха. Тук беше и първото място, на което видях помощ от държавата. В целия град забелязах само три пожарникарски коли. Край пункта за хранене на Червения кръст е пусто, три възрастни жени стоят и чакат съдбата си, забили поглед в земята.
Опитвам се отново да си го представя, но не мога и надали някой, който не е минал през това би могъл. Накрая си тръгвам, но буцата в гърлото ми стои дни след това. Единствената ми мисъл е как да помогна, яд ме е, че не мога да остана като доброволец.
Животът в Мизия не е спрял, той е поел в друга посока, такава каквато не бих пожелал никому. Нека не забравяме за тези хора, които все още са там и се борят буквално с последните си сили.

Снимките от Мизия след наводнението