Арестувани във Враца след Септемврийското въстание | снимка: wikimedia.org
Текст: Весела Николаева. Използвани са публикации на „Радио България“ и архиви на Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“
„Не искаш ти никого роб –
и ето – кълнеме се в нашия гроб –
ще възкресим ний човека
свободен в света.“
Откъсът от поемата „Септември“ допреди 29 години можеше да се чуе често по най-различни поводи – годишнината от Септемврийското въстание, партийни събития, ученически тържества… Мнозина я знаеха наизуст, а изучаването на всеки ред в училище беше абсолютно задължително. До годините на демокрацията, когато паметта за Септемврийското въстание някак скромно беше потулена. За радост последните години донесоха осмислянето му, наред с излизането на бял свят на много архиви, които осветлиха събитията от 1923 г. Трагедията на разбунтувалите се българи, ужасяващо кървавото потушаване и дългия период на репресии се очертаха на фона на поведението на Георги Димитров и Васил Коларов, изоставили въстаниците и техните семейства. Допреди 30 години беше пълно табу да се говори така за Димитров и Коларов, днес за щастие можем да преценим обективната ситуация около Въстанието.
Фактите са следните: след две балкански и една световна война България е в тежка стопанска криза, цар Фердинанд I абдикира, отстъпвайки мястото си на Борис III. Бедността е повсеместна, почти няма българско семейство, което да не е пряко засегнато – поне един ранен, инвалид или убит във войните, което силно затруднява въстановяването. През 1920 г. на власт идва Българският земеделски народен съюз (БЗНС), който започва някои реформи, но недоволството от корпуцията и авторитарното управление расте. Следва Деветоюнския преврат през 1923 г., който води на власт правителството на премиера Александър Цанков. Цанков по-късно ще бъде наречен „Кръволока“ заради кървавите репресии над всеки, нарочен за „Враг“. За кратко избухва Юнско въстание, бързо потушено. В него не участва Българската комунистическа партия. От Москва Коминтернът обаче настоява за бунт, който трябвало да доведе до вълна, издигаща на власт комунистическите партии в Европа.
Васил Коларов и Георги Димитров се заемат да изпълнят заръката. В европейски контекст 20-те години са трудно време, в което Европа едва се възстановява от най-голямата война, позната до момента. Германия, подобно на България и другите победени държави, е принудена да изплаща тежки репарации, стопанския живот е в пълен упадък, бедността е масова, безработицата е много висока. По същото време СССР започва да бележи първи успехи – поне документално. Отвън изглежда, че новата държава бързо тръгва по пътя на прогрес, масово образование, напредък на технологии, изкуство, култура и претворяване на девиза от Френската революция „Свобода, равенство, братство“. Вестниците пускат обширни репортажи за успеха на колхозите и колективизацията и зад граница няма как да знаят истина ли е.
Васил Коларов първоначално е против въоръжена борба, но след като от Москва изпращат агента си Александър Абрамович-Четуев мнението му се променя. Комунистическата партия решава да премине към въоръжена борба за сваляне на правителството на Цанков. След съгласуване с ВМРО е решено център на бунта да бъде Северозападна България – в Югозападна трябва да остане спокойно, за да не се влиза в конфликт с Югославия и Гърция. В Северозапада от друга страна е най-близката връзка с Германия, където също трябвало да се вдигне въстание и да се предизвика вълна от революционни победи за пролетариата. Архивите показват, че дори в Москва не са вярвали в подобен сценарий, но въпреки това е решено твърдо да има въстание.
Властите в България разбират за намеренията, предварително са арестувани стотици комунисти и хора с леви убеждения. Бунтът избухва преждевременно на 13 септември в Мъглиж, до Стара Загора, след Благоевградско, където ВМРО помага на правителството за кърваво потушаване. Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов са във Фердинанд (днес гр. Монтана), който е обявена за център на въстанието. С отряда си Генов превзема Бойчиновци, въстанически групи увличат много селяни и граждани да се вдигнат. Мобилизирани са военни от гарнизоните в Плевен, Русе и Шумен и започва кървавото потушаване и ужасяващи репресии. Овладяното от въстаниците бързо е върнато от военните, а покрай преките участници са убити без съд и арестувани хиляди българи.
В своите мемоари Фердинанда (Венка) Стригачева, тогава студентка във Виена, разказва как са посрещали бегълци от България след Септемврийските събития. Един от бегълците е малко момиченце, чиито родители са убити. Детето е снабдено с фалшив паспорт и ново име и изпратено в СССР. Мнозина нямат късмета да избягат – попадат в затвора или направо са убити. Гаврил Генов, Георги Димитров и Васил Коларов бягат и емигрират към Москва.
Гео Милев пише „Септември“ по разкази на очевидци – слънчогледите от поемата наистина са били част от оръжието. Въстаниците са много зле въоръжени и в едно от нападенията вземат слънчогледови стъбла от близка нива, които носят като пушки – в здрача на изгрева отдалеч наистина изглеждало, че са въоръжени. Поемата е публикувана през 1925 г. в сп. „Пламък“ – печатното издание за експресионистите в България. Заради нея Милев е арестуван на 14 май 1925 г., осъден на една година затвор, глоба и лишаване от граждански и политически права за две години. Преди да успее да обжалва присъдата, на 15 май поетът е привикан „за справка“ в полицията и изчезва безследно. Месеци наред семейството му го издирва без резултат. Едва през 50-те години останките му са открити в масов гроб в София. Подобна е съдбата на мнозина, включително журналиста Йосиф Хербст, който в поредица публикации до 1925 г. пише за репресиите на правителството. Става неволен свидетел как офицери изхвърлят трупа на Вълчо Иванов, член на Централния комитет на БКП и описва случая публично. Още на следващия ден Хербст изчезва безследно. Съпругата му Виола, дъщеря на Петко и Екатерина Каравелова, напразно го търси.
Така последиците от Септемврийското въстание лишават България от двама талантливи творци от европейски мащаб, а районите на Северозапада и Старозагорско дълго време не могат да се въстановят от изчезването, репресиите и убийствата на мъже, а и жени. След 1944 г. пътеките, по които минават въстаниците, са почистени, обозначени и включени в маршрути. На местата на битките са издигнати паметници – повечето днес са в руини и само някоя оцеляла табела припомня пътя на септемврийците.
Водачите продължават благополучно живота си, а през 1945 г. Димитров се връща в България, където поставя основите на ново тоталитарно управление.
