От черкезите до Народния съд – история на с. Княз Александрово

От черкезите до Народния съд – история на с. Княз Александрово

Ловна дружина в с. Княз Александрово, Белоградчишко, 1932 г. | снимка: Архив на проф. Борислав Тошев

Селата в България са неизчерпаем източник на интересни истории и традиции. В Северозапада много от тях имат привилегията да останат почти напълно съхранени, без намесата на цивилизация и промени от десетилетия насам. Предлагаме ви една история от с. Княз Александрово, публикувана в “Белоградчишки ежедневен журнал”, онлайн издание на проф. Борилав Тошев.

ЕТНОГРАФСКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА С. КНЯЗ АЛЕКСАНДРОВО

Белоградчик и повечето от неговите села носят имената си от незапомнени времена. Смяна на имената има само в няколко села – Влахович е станало Подгоре, Мехмедовци е станало Поп Николаево (по името на поп Никола, участник в Белоградчишкото въстание от 1850 година), за да загуби статута си в ново време, влизайки в състава на с. Карбинци). Най-много е променяло името си с. Княз Александрово. Това е ново село – създадено е след 1850 година, когато по споразумение на Османската с Руската империя е станало обмен на население – в нашия край чрез Руския консул във Видин след активна агитация българи са заминали за Крим, но били настанени при много лоши условия и голяма част от тях по-късно се върнали по родните си села, а в Европейска Турция, в България, дошли компактни групи татари и черкези.

Българите били задължени да построят къщи на нoвите заселници. Така с 300 черкезки семейства в Белоградчишката кааза се появило ново село – Османие. След Руско-турската война в 1878 г. черкезите се изселили в Турция, а опразнените къщи били заети от български семейства от други Белоградчишки села, но и от по-далече от България – селото станало Бързици. През 1881 г. княз Александър I Батемберг на път от Белоградчик за Видин спрял в това село, за да обядва. Тогава селото било преименувано в Александрово. В Белоградчишко радикалите (Никола Савчев, Найчо Цанов, Тодор Влайков) имали силно присъствие в обществения живот. Затова през 1936 г. Александрово станало Влайково на името на известния писател Тодор Влайков. Населението не приело това име, протестирали и селото върнало старото си име – Княз Александрово.

В Белоградчишко хората били горди, че имат село на името на княз Александър – героят от Сливница в Сръбско-българската война, човекът, в името на когото е осъществено съединението на Източна Румелия с Княжество България, монархът, който под натиска на офицери – русофили е бил накаран насилствено да се откаже от Престола. В 1951 г. селото получило името Димово. „Димо“ не е име на човек – това е партизанското име на местен човек – Живко Пуев. Тогава властта навярно е преценила, че не е добре селото да се казва Живково или Пуево. Затова са избрали „Димово“. Живко Пуев е бил командир на партизанския отряд „Георги Бенковски“ Този отряд е бил и в Югославия, но по-късно се е върнал в България и Живко Пуев през юли 1943 г. е бил заловен и убит при с. Стакевци, Белоградчишко. По професия Живко Пуев е бил шивач. Сигурно е бил добър шивач, защото е практикувал този занаят не само в родното си село, но и в Белоградчик, Лом, Видин и София. Години по-късно Димово получи статут на „селище от градски тип“. В годините на „зрелия социализъм“ повечето от тези села получиха статут на градове. Тогава в Белоградчишко се появи нов град – Димово, в Кулско – Грамада, във Видинско – Брегово.

Футболен тим “Ботев” в с. Княз Александрово, Белоградчишко, 1940 г. от ляво шести – Живко Пуев | снимка: Архив на проф. Борислав Тошев

Футболен тим “Ботев” в с. Княз Александрово, Белоградчишко, 1940 г. от ляво шести – Живко Пуев | снимка: Архив на проф. Борислав Тошев

Тази сложна съдба на Княз Александрово го прави интересен и важен обект за етнографско проучване. Такова проучване е проведено през 1936 г. от студентката Вера А. Иванова от Факултета по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

След построяването на железопътната линия Княз Александрово – Видин селото е получило бързо развитие. В това село е живял и Белоградчишкия народен представител Спас Маринов Поповски (1892-1945) (вижте неговата къща в Димово в наши дни). Спас Маринов е получил смъртна присъда от Народния съд заедно с другите депутати на XXV обикновено народно събрание. Прегледах всички документи по това дело – Спас Поповски е вярвал, че ще има оправдателна присъда – свидетелските показания били много благоприятни, с изключение на няколко показания на селяни от Бела и Калугер, които упреквали жена му за имотни сделки в тези села. Спас Поповски е имал три деца – големият е бил доброволец на фронта, другите двама – ученици (по-големият – ремсист). Живко Пешов, от с. Салаш, секретар на ОК на РП(к) [Околийски комитет на Работническата партия (комунисти); такова е името на Партията преди нейния V конгрес, когсто става БКП] в Белоградчик в ръкописното си изложение до съда е упрекнал Поповски за това, че е дал съгласието си да бъдат интернирани „другарите Трифон Найденов Стоянов от Белоградчик, Кръсто Тасев от с. Салаш, Георги Зъцков от с. Александрово, Александър Петков от Чупреня и Иван Гергов от Черно поле.

Къщата на Спас Маринов в Димово | снимка: Архив на проф. Борислав Тошев

Къщата на Спас Маринов в Димово | снимка: Архив на проф. Борислав Тошев